Ония, дето мислят, че са вечни

Георги Пенчев

Навъдиха се много такива хора. Демокрацията ли ги роди, или вятър някакъв ги довя откъм Запада? Кой да ти каже. Но се роят като осите.
Лесно се различават. Защото обичат сами да се показват. И не само да се показват, а натрапчиво да се налагат.
Ако са от простолюдието, ще речеш, че нещо дъската им хлопа, и ще махнеш с ръка. Толкоз им акълът. Господ да им бере кахърите.
Но когато такива хора държат власт и от тях зависи съдбата на много други? Тогава са беда. Защото акълът им е като на пиле, а се мислят за важни и вървят през живота ни като слон из стъкларски магазин. Бедата става национално бедствие, защото се навъдиха много такива и все пълзят към началнически връх.
Седнат ли на управленския стол, започват да мислят, че целият свят е в нозете им, че животът зависи от тях, че са помазани от Бога во веки да управляват. Тяхното самомнение за вечност може да изглежда отстрани дори смешно и жалко, но те заживяват с него и действат като абсолютни монарси. Не слушат никакви съвети, не се оглеждат да видят какво става около тях.
Болното им мислене се проявява във всичко, което правят. Самомнението им расте без граници. Започват да си вярват, че са непогрешими, че всичко знаят и всичко разбират. Колкото самомнението им расте, толкова по-фрапиращо изглеждат жалки и смешни в очите на хората. Тогава най-ясно лъсва, че културата и образованието им са ситни и незабележими. Речникът им е от стотина думи, погледът им за света стига до Витоша. Защото от нея по-високо нема.
Единствената им сила е властта в ръцете им - малко ги интересува, че не знаят и малко умеят. Столът на властта замъглява съзнанието им и освен себе си друго не съзират.
Откъдето и да го погледнеш такъв човек - все тъга навява. Понякога смях и дори съжаление. Когато е на голям държавен стол, напъните му се виждат сякаш по-зримо. Задъхан търчи от телевизия към телевизия, към радио и говори, говори, без да се слуша какво казва. Слушат го хората и се чешат, дето не ги сърби. И проклинат съдбата, дето ни е натресла такива управници.
Защото на хората огън им гори на главата, животът им всеки ден става все по-труден, расте недоимъкът, бедните и безработните се увеличават, пенсионерите гинат в нищета... Слушат го хората и с тревога мислят: докъде стигна хубавата ни държава и какво още я чака с такива управници.
 Сещат се понякога и за оная мъдрост, че всеки народ си заслужава управниците. Дори се заричат, че на идващите избори ще мислят разумно. Ще видим! Кой знае?
 Управници, дето си мислят, че вечно ще управляват, има навред из държавата и по всички етажи на властта. Сред депутатите в парламента, сред министрите или разните началници на областно и местно равнище - сякаш едни и същи люде, излети по калъп... Сламата на две магарета не могат да разделят, но имат самочувствие на арабски владетел, който мери ръст с Аллаха.
 Има и една друга категория от "вечните", които се отличават. Те са нормални хора, умни, опитни. Много са научили от живота и много са му дали. Но така са се вкопчили в топлите си местенца и се сърдят на целия свят, ако някой посегне към тях. Те са особена категория от "вечните". Не са толкова зловредни за обществото, но са загубили усета, че времето им е минало.
 Животът е твърде бързотечен и с годините дори най-добрите започват да извехтяват. Жестока е житейската логика, но против нея не може да вървиш или да стоиш като магаре на мост. Вятърът на времето всичко отвява. Жестоко безпощаден е.
  Ако мислите, че това, за което ви разказвам, е болест на отделна личност, грешите. Вгледайте се, вслушайте се в онова, което става из милата ни родина, и ще забележите колко много са се навъдили люде, дето се мислят за вечни, особено когато са се вкопчили в управленските кресла. Те са най-жалките. Ясно се вижда, че са все от байганьовското котило, дето имат един девиз - властта е дойна крава, вземай колкото можеш. Сега ни е паднало...
Дошло е време да отворим широко очи. Нима сме толкова заспал народ и не можем да видим, че тия, дето се мислят за "вечни", са създали система, която да крепи тяхната вечност.
Герберските кметове на големи и по-малки градове, дето от години властват, са нароили около себе си странни кръгове. Най-близките са от първия кръг. След тях има друг - втори, трети. Там се редят по-далечни роднини, шуреи, баджанаци и т.н. Все люде, които се облажават от държавната трапеза. Точно заради кокала от тази трапеза те са готови на всичко. По време на избори са като щурмоваци. Стига само Цв. Цв. да им даде знак. Ще се чудим ли още, че партия, която няма история, която няма обединяваща идея, продължава да се налага, да печели избори и да задушава  развитието. 
Но често и по-настойчиво българите започват да се питат: докога? Няма вечни хора. Няма и вечни партии на власт. Идва Видовден и тогава лъсват всички тъмни сделки и скрити помисли и на ония, дето мислят, че ще векуват.