Огнище в душата на поетесата

"Тъй както се жарта разравя" е поредната стихосбирка на Анита Коларова, в която поетесата е избрала 116 стихотворения. Четат се на един дъх, но отново и отново се препрочитат с желание и интерес. За да се наситиш на простите радости на авторката, на която й е достатъчен хляб и сол. За да споделиш чувствата й, битието й, в което има много обич и любов. Още на корицата грее огън, топли жар. (Картина на Жозеф Райт от Дерби - "Край огнището на ковача", 1773 г.)
Със стихове за слънцето започва книгата и завършва пак със слънцето ("Космос"). Това е композиционен похват, извеждане на замисъла за високите стойности - морал, честност, любов, вярност, родина, изкуство, и отхвърлящи без колебание сенчестите им постулати. В "Космос" поетесата има среща с него, със слънцето. То ще "погали очите й тъжни", ще "целуне самотните й устни", "варак ще положи в косите й" и тя ще му разкрие душата си... Много страст крият стиховете на Анита Коларова. Тя разравя пепелта в душата си ("въглен жив с пепел ярка покрит") и жарта лумва в огън. Искрено, откровено разкрива чувствителната си и нежна душа, споделя будните си терзания на жена и майка, тревогите си от неспирните войни и катаклизми по всяка точка на планетата. Поетесата страда за народа, за разсипаната държава. ("Трасето" - "Без стон и вопъл моята държава/ изтича по световното трасе/ и в ириса ми дирята остава,/ докато времето я отнесе.") Авторката плаче за изгубените деца на България, за гората, за "тъжните й дървета, пропаднали в съскащо плъзнали свлачища", за стволите й, "посечени хладно от демонични секачи" ("Резерват"). С топли носталгични чувства са стиховете й за селото ни с припналото огнище, с жарта - символ на задружност, която на "зареда" се е пренасяла от дом в дом ("Светлина в Писанец", "Огнище"). С обич и преданост е посветила стихове на любимите си близки хора: на майка, на баща, на съпруг, на децата си, на поети и творци - наши и чуждестранни. И в тях лъха топлота, преданост и благодарност. И към улицата, на която е родена, където е домът й, тя се затичва с любов, защото от нея е тръгнала за първа любовна среща, а после гордо е изпращала и посрещала войници - порасналите си синове ("Улица Дондуков-Корсаков"). В душата на поетесата има огнище, което пръска топли вълни от обич, от готовност за себераздаване. А съкровеното си желание и любов към великата историческа река Дунав е признала в стихотворението "Да бях река"  - "бих утолила всяка жажда за улов, щастие и път"!
В стихотворения като "Мелник", "Триград", "Звънарна", Магия", "Ако повярваме, че сме народ" (посветено на Петър Караангов) и мн. др. блика драматизъм - поетесата търси трагическата вина в битката за историята, водена от предубедени "историци".
Анита Коларова е носителка на редица национални награди и отличия. Изпитвам радост и гордост, че тази чувствителна, умна и талантлива поетеса е "бялата птица" от голямото ято на поетите и писателите от моя курс, сред които са Матей Шопкин, Николай Кънчев, Петко Кицов, Тодор Янчев...