НЕЩО ТИХО, ШЕПНЕШКОМ ДОРИ

Велин Георгиев

Когато прочетох новата поетична книга на Генадий Велчев "Реката на живота, татко", си казах да оставя четивото за второ общуване с него. Авторът ми подари екземпляра и вече мога да кажа, че текстовете в този сборник са твърде деликатна материя, те са много лични, доверителни, самият автор ми е познат и приемам написаното като говорене на мен, макар това той да прави виртуално с мъртвия си баща. И тази река на живота, която тече през заглавието, също е някъде в съновиденията на автора. Чета поетичните му елегантни късове, фрагменти, изскочили от неговия вътрешен рудник - несъмнено богат, и си казвам какво нещо е човекът, на когото Господ е дал съкровището си, и той върви като сеяч със семена и работи на нивата на Твореца като наемен работник. И в един момент усещаш, че този наемен работник е самият Господ, слязъл на Земята. Това е така, защото човекът е мистерия. Инак кaк ще води разговор с този, който ще дойде.

Далеко

ли е

бъдещето

питам - 

далеко е

ще кажат

всички

А казва Той - Поетът, той е всички. Защото накрая деликатно ще рече: сякаш зная всичко. За да ни привика по-нататък и да ни увери: Сякаш нищо не съм преживял. Защото му се играе като на децата. След което ще попита: Нали това сме искали. И този шепот в ухото ми, че всичко в този свят изчезва. Но той прави стъпки и аз го следвам, за да чуя какво става в неговия вътрешен свят.

Вървя напред,

облечен в бяло -

и стъпките 

ми бели

разговарят

какво

да правя

със звездите

Най-внезапно се озоваваме на Гара без движение. Поетът ми казва много тихо: Изглежда, че потръгва влакът. Дори сме влезли в един вагон, после отваря очи и ми признава: Заспал съм като куче във вагона. Навън е кучи студ, а няма кучета, ни хора. И ненадейно ме запрати в света на Хлебников. Какво родство между тези чудаци - поетите.

Минаваме с Поета през някакъв храм, той се тюхка, че нищо не знае, но се намира в този храм. Вървим все пак през Януари. И уж на себе си го казва, но аз дочувам: А ако вечен студ ни чака, какво да кажем на децата. Най-неочаквано ме въвежда в своя вътрешен пейзаж. За да ме остави да погледам как покрай манастира тече реката жива и не знае никой откъде извира.

Това е твоята pека, Поете, тя тече и не изтича, от нея са следите по този поетичен ръкопис от водопада, най-тихите, които чувам в тихия ти, шепнещ глас. И хубав е празникът ти в помена за светии  Както виждаш - доверявам се на крилата на словото ти, то е едно безмоторно летене, макар да не сме родени ангели. И най-важното, което ми довери шепнешком: Странно пиша тази книга, сякаш някого настигам, сякаш искам нещо да предам. 

Благодаря ти, Поете, че предаде цялата красота на виталното си слово и то изпълни душата ми. И тръгвайки си към дома си, си казвам: Какво нещо са поетите...