Ненужният куршум на думите

Юлия Пискулийска

Гледах от балкона как с часове чистеха една от стените на Военното министерство. Протестът беше оставил и тук своята следа, беше отредил на думите неприятната роля да се покажат в светлината на ругатели, отрицатели... Те изразяват само част от позицията, събрала хиляди под знамето на недоволството. Мислех си за човека, който чистеше стената. Беше негово задължение, сигурно. Но тези графити, често неприлични, необуздани, представят пред погледа на минаващите не само желанието на някой да бъде античовек, но и неграмотността, липсата на възпитание. Тази демонстрация на криворазбрана свобода не прави услуга на онези, които наистина имат своята гражданска съвест и честно и открито я заявават. 

Неведнъж ме е възмущавало това неуважение към човешкия труд на другите, към желанието за хармонична среда. Виждала съм как по току-що измазани солидни кооперации се появават тези знаци, които са на уж търсещия свобода човек. Той пренебрегва чужд труд, задължава някой да изчисти великата му картинка, той се извежда сам от социалната роля за единомислие и обединени усилия. Изразява своето индивидуално усещание за значимост и май това го опиянява. Много колеги разнасяха по въздуха графитите, анализираха ги и като художественост, и като израз на воля, но не и като агресия срещу някой или срещу нечий труд.

Не става дума за онези графити, с които мислещи и можещи хора "обличат" някакви улични израстъци, под които има я кабели, я нещо друго. Сивото е облечено в цветове, красиво е и спира погледа. Носи някаква радост, възхита към онзи, които е отделил време, за да ти е приятно броени мигове - докато минеш.

Протестът събуди неовладяната воля на отделни хора, които "крещят" по стените. Не им прави впечатление ни правописна грешка, ни арогантност, ни отвратителното излъчване на неприличните думи. При този красив, уникален български език!

И в многохилядния поток има плакати, които излизат от рамкте на добрия тон. Журналистическият ми опит ме е убедил, че думата, излязла от приличната си дреха, предизвиква ярост, гняв безумен и тръгва лавината, която смазва разумното и необходимото, която прегражда всички проходи - и няма как да мине диалогът или искането да срещне решение. Знам - задавя ни нечуващото думите управление, задавя ни безразличието му, корупцията, ехидното му подсмихване и откровените му лъжи. 

А може би това се и очаква? Да излезем от кожата си и да крещим "изроди" и "тулупи", както на нас ни крещят? "От 89-та ни управляват изроди"! Изстреляните върху стени и плакати думи се връщат върху нас, рикошират - улучват интелигентното лице на протеста, подреждат се до окосената трева на блокираните кръстовища, до уличните своеволия... Младите със смислените си искания, написани върху семпли картони, със собствения им почерк, остават зад тази крещяща и яростна река. Улицата е смесила всякакви партийни цветове, всякакви професии, всякакви гледни точки, индивидуални и колективни. "Заедно", изписано със синьо и червено, с двета поделени цвята, е израз на нетърпимостта, израз на гнева - но този гняв не обижда българския език. Кратко и ясно е издигнато знамето на българския гняв - заедно за справедливост, за социално спокойствие. 

Една група социалисти много внимателно е обмислила думите за плакати. В тези плакати няма обиди. Има социални искания. Има конкретни факти за неуравновесеното ни правителство. Подобно уважително към думите протестиране има и в много други плакати по улиците: "Играта свърши", "Не искам да емигрирам", "Плащат ми от чекмеджето", "Аз не съм божковист, не съм радевист, аз съм просто човек"...

Просто човек.

Българин, който не иска лицето на България да е омаскарено с корупция, неграмотност, цинизъм. Българин, който държи на ренесансовите пориви на писатели, художници, авторитети в различни професии, които са милеели за България и с поведението си, с всяка казана дума са защитавали честта.

Къде се нарежда днешният протест като словесна характеристика на въжделението за чиста и свята република? Улицата е пълна с епитети, чиито прахови частици се натрупват и падат върху пазеното ни знаме, върху родния ни език. Стените ще бъдат изчистени. Изчегъртани. Но онова, което ще остане, ще се носи в социалния въздух, ще преминава през времето и ще разказва за нас, днешните, за тия ненужни куршуми от грозна сплав, които нараняват майчиния ни език. И които децата ще носят в гърдите си. Част от мъката, която им оставяме.