Не, не мога да ви зарадвам

Катя ЯНЕВА

Дали чак толкова искам? Това е друг въпрос. Но виждам как жадувате за всенародната любов, почит и уважение. Ще ви изхвръкнат жилите от натягане, глас загубихте от кандърма да ви поверим вярата си, надеждата си и себе си дори. Без да му мислим в каква изтривалка ще превърнете всичко това. Не мога да ви зарадвам с обещания. Гледам - и хората около мен се скътват все на скришно, ако им е останало нещо от надеждите. А всенародна любов? Ще трябва да се простите с това мило нещо.
От всички кладенци и кладенчета, изкопани от вас, нашите големи държавници, само горчива вода блика. И тъй си тече - само мъка, злоба и омраза. Вие, наши скъпи големци, овоняхте и живата вода на словото. Тази ми ти нечистотия, това ми ти омерзение към хората, това ми ти самолюбуване до свръхнасита, това ми ти лъготене под път и над път... И това ваше охранване пред очите на втрещените хорица. Хорица - когато не сме уважаваният електорат...
Не, не мога да ви зарадвам. Главно по причина на ножицата. Безмерно е голяма и безмерно нагла. Както и да я разглеждаме - и между вашите приказки и вашето можене, и между вашето живеене и нашето живуркане. Вие не я усещате. Събудите ли се в някоя от държавните си бели къщи, цъфне ли пред портите ви охрана, губите простите сетива за социалност.
Но ние, носещото рамо на пустата му ножица, все по-лошо се препъваме из друмищата, и ако не можем кой знае колко да мислим, то поне чувстваме, че ни се претърка кожата до кокал.
И място за любов няма. Просто няма.
Има място за мислене и много, много място за вицове, протести, плачове, ридания, клетви. Защо ли? Защото докъде я докарахте, родни прозорливци? Нас - до поредната чакалня за светло бъдеще. А вас - до нерадостно благоденствие.
Не, не мога да ви зарадвам...