Напук на простака

Невероятният британски журналист Джеръми Паксман в своята книга "Политическото животно" много разсъждава върху един феномен, присъщ на съвременните демокрации, които май е крайно време да наречем "медийни". На него му прави впечатление, че хората ужасно много искат да избират себеподобни управленци, които максимално приличат на тях. И дори дава пример - през 1997 г., когато лейбъристите в Англия помитат грандиозно на изборите консерваторите, срешу Тони Блеър се изправя Уилям Хейг. Хейг е завършил с отличие Оксфорд, блестящ оратор, невероятно начетен, но в един момент всичко това се обръща срещу него. В опитите си да промени народните настроения Хейг се мъчи да демонстрира близост до хората и дори един път споделя, че като студент е можел да изпие седем бири една след друга. Агентите на медийната демокрация (журналистите) обаче изнамират един кръчмар, който казва: "Този ли да е пиел седем бири? Нали го помня като студент - след първата падаше под масата". Това е политическият край на Хейг, защото се оказва, че неговият интелект е пречка, а опитът му да се покаже като част от народа се проваля като на кино.
В светлината на тази история може би трябва с други очи да гледаме самопризнанието на Бойко Борисов пред работниците в Кърджали: "Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме". Това може да бъде разчетено като върховна политическа глупост, като неистово желание на премиера да демонстрира близост с хора, с които няма нищо общо като стандарт и като мислене, както и като признание за върховното падение на обществения живот. Изцепката просто говори сама за себе си.
Само, че в ситуацията има нещо кошмарно. Една държава не се нуждае от управленец, който е въплъщение на средностатистическата простотия. Управлението трябва да е по-добро от отделния индивид, защото иначе всяка глупост ще стане обществена норма. Да не говорим, че на практика Борисов лъже жестоко металурзите, защото между него и тях няма никакво разбирателство. Ако не бяха отчаяни, бедни и без заплати от много време, те щяха да разберат политическата измама. Пред тях не стои спасителят, облечен в своята простота, а стои именно техният враг, който ги мами в лицето и им се прави на приятел. Как се нарича страна, чийто премиер е станал символ на обществената измама? Човекът никога в съзнателния си живот не е виждал какво е да се живее бедно. Единственото му оръжие е мантрата: аз съм като вас.
Това обаче е обида към изтощените хора на площада в Кърджали. Преди всички бяхме "кофти материал", после ни каза, че сме като кучета и трябва изкъсо да ни държи, сега пък работниците били прости! А те са просто отчаяни. А са отчаяни, защото държавата се води от човек, който се хвали с простотия - какъвто си самият ти, за такива приемаш и другите. Обикновеният човек в този момент няма полезни ходове, освен един.
Да откаже да бъде прост.
Напук на премиера.