Може ли България да бъде управлявана от българи?

Идвам си в родината само през август. Ходя на едни и същи места и неизбежно правя преценка какво се е променило. Впечатлението ми е, че все по-малко хора имат работа и че надеждите за по-добро бъдеще са на изчерпване. Миналия август разказах за публикации за България в белгийски списания отпреди повече от сто години, които бях изнамерил. Пожълтелите им страници свидетелстваха за невероятния икономически подем, който страната ни е преживяла след Освобождението. Тогава, за добро или за лошо, са ни управлявали чужденци.
Сега точно преди отпуската открих в Брюксел френското издание "Обиколката на света", което в един от многобройните си томове, публикуван през 1873 г., разказва за България. Изследователят Гийом Лежан (Guillaume Lejean) е идвал на два пъти по нашите земи, като второто посещение, за което се отнася публикацията, е през 1867 г. Разказите са придружени от гравюри, направени по негови фотографии и рисунки, както и от карти, които много умело е чертал. Лежан познава добре региона. Интересни са сравненията на българите с други етноси, както и впечатленията му за развитието при българите, защото той съпоставя видяното от него десетина години по-рано, при първото си пътуване.
Най-впечатлен Лежан е останал от Русе, Русчук. Само десет години по-рано това е бил най-мъртвият и скучен град, но ето че този път го намира напълно преобразен. "Дълги прави улици с калдъръм, по които се движат множество файтони с по-красиви впрягове от нашите (парижките) и с добре видим ценоразпис на български и турски език", описва той впечатленията си. В Русчук през 1867 г. е имало петнадесетина хотела по европейски стандарт. В един от тях Лежан отсяда, поръчва вестник и му донасят Wiener Zeitung. Културният живот е осигурен от музиканти, мъже и жени, дошли от Бохемия, които хотелите настаняват безплатно, и които изнасят културна програма от седем до десет вечерта, след което събират волни пожертвования от посетителите на заведенията. Макар и жените да имат много модерни обноски, моралът им е безупречен, пише Лежан. Според него поне тридесет подобни групи е имало по това време в България (която според неговите описания обхваща и днешна Македония и Косово).
Лежан разказва за срещите си с Митхат паша, "губернатора на България", когото описва като нетипичен за тогавашната Османска империя ръководител от западноевропейски тип. При една от срещите Лежан сварва Митхат паша заобиколен от карти, на които чертае трасето на железница от Плевен - плевнята на България - до пристанищния град Русчук. За да съживи икономиката, Митхат паша въвежда кредит с ниска лихва от девет процента, но среща отпора на чорбаджиите (българи), които въртят този бизнес при 15% лихва.
Лежан описва българските чорбаджии - които той нарича именно с този термин, а също "примати", в най-черни краски. Както и по други земи, в България Високата порта давала на друговерците "примати" привилегии, с които целяла да упражнява властта си. Именно приматите вземали от народа по почти девет десети от дохода, турците вземали само десятък, пише Лежан. Ето негов цитат:
"Един мой (български) събеседник ми каза с отчаяние: "За какво ни е революция? Най-големите врагове на България не са турските господари, има честни такива. Истинският враг е приматът, който живее от злоупотребата със сегашното положение, който спекулира с народната мизерия, който ще бъде шпионин, агент, доставчик на турците, ако битката започне. И на когото успялата революция ще бъде принудена да повери управлението."
Лежан е бил убеден, че България е вулкан, в който скоро революцията ще избухне. Също така е имал високо мнение за икономическия потенциал на България, стига нейното производство, продавано на безценица, да започне да достига до европейските пазари. Имал е високо мнение за бъдещето на градове като Плевен, Ловеч, Пловдив, Пазарджик, Самоков, Силистра, Шумен, Велико Търново, Варна, Враца (не стига до Бургас и Сливен). Изказва се много положително за Орхание (Ботевград).
Има два града, за които Лежан се изказва  крайно негативно. Първият е Видин ("най-скучният град дори за страна като България"). Вторият е София, която той описва като град от 18 000 жители, у които по негови думи не личи никакъв обществен живот. 
"София няма никакво абсолютно бъдеще като икономически град от първостепенно значение", пише френският пътешественик.
Благодарение на Лежан научих старото име на селото, в което всяка година почивам. Тук никой не го помни. Арапли се е казвало.
Не го предлагам за София, но според мен Русе заслужава да има улица на името на Гийом Лежан. Той не успява да дойде за трети път в България и умира в родната си къща в Плуега-Геран, Франция, през 1871 г. на 47-годишна възраст, без да види пътеписа си публикуван. В момента няма техническа възможност, но съвсем скоро ще го кача на блога си http://reuniting-europe.blogactiv.eu/.