"Моята лична държава всекиму принадлежи"

Искрената ни дружба започна през 1950 г., на границата, и продължи до последния ден от живота на Митето, както си го наричах.
Бяхме в командировка на връх Руен. Оглеждахме от високото с трепет граничната бразда и белите пирамиди, селцата в планинските дебри, зелените полета в подножието. Тук се роди първото му граничарско стихотворение "Орел по върховете", печатано във вестник "Граничар". Нашият съвместен дългогодишен маршрут премина от западната до южната и източната граница през Петрич, Смолян, Любимец, Брезово и на десетки други места.
От радиото Светлин беше отишъл на работа в телевизията. Една сутрин ми се обади по телефона:
- Да се видим довечера в сладкарницата на ЦДНА.
В това кафене се срещахме често, черпехме се и разменяхме житейски и творчески преживявания. Не измина и седмица и Митето ми предложи да ме заведе при първата си любов. В момента беше женен за редакторката в радиото Лидия Вълнарова. Ирина, името е друго, разбира се, ни посрещна засмяна в къщата си в края на града. Беше красива млада жена със сини очи и кестенява права, спусната коса, по ръст колкото Митето, малко по-закръглена, с очертан бюст под бялата блузка.
Светлин ме представи: "Колето е мой голям приятел. Не се притеснявай от него..."
Тя ме погледна усмихната:
- Щом е с тебе...
- Най-после дойде време пак да се видим! - изрече смутено Светлин.
- Не трябва да се забравяме... Имаме и хубави спомени.
- Прекрасни спомени! - допълни Митето. - Посветил съм им доста стихове.
И изрецитира две от тях.
- Зная ги наизуст.
- Те са още от ученическите години - уточни Светлин
- Следя с голям интерес сегашната ти поезия. Страшно ми допада. В нея има много лирика, философия и мъдрост. Създава пролетно настроение... Не си ми подарил нито една книжка - упрекна го тя.
- Сега ще го направя с най-голямо удоволствие с автограф.
Тя му благодари и го целуна просълзена.
Светлин, кой знае защо, беше смутен.
- Е, как живееш? - попита най-после той.
- Самотна... Така се случи... - отвърна тихо тя. После се заредиха спомените за ученическите и младежките години във Враца, преживените радостни мигове, трудните дни и нощи след раздялата на двамата. Не разбрах истинската причина за това. Изглежда е станало, когато Светлин отива войник в София. Тази нощ и двамата не спахме. Светлин написа дълго стихотворение, а аз им посветих разказа "Първа любов" и го подарих на Митето...
Една вечер решихме да отидем на ресторант. Все още имахме по някой лев в джобовете си. На една маса видяхме две млади жени и до тях два празни стола. Попитахме може ли да ги използваме.
- Очакваме мъжете си, но те ще дойдат по-късно - каза едната.
- Няма да се бавим много - успокоих я.
- Заповядайте тогава! - обади се и другата с лек руски акцент. Запознахме се и седнахме. Оказаха се рускини - офицерски жени.
- И Колето е офицер, граничар! - представи ме Светлин.
- Така ли ?! - зарадва се Галя. - И моят мъж е граничар. Служи в Петрич. Тук е на курсове.
Попитах как се казва, защото познавах  почти всички офицери от границата. И особено от Петрич, където често ходех командировка.
- Петър Томов! - отговори тя.
- О-о-о, познавам го много добре. Били сме заедно с него и на границата на връх Тумба.
- Ще се видите. След два-три часа сигурно ще дойде...
- Ще ми бъде много приятно. Най-после отстъпих думата на Митето.
- Щом сте рускини, знаете ли нещо, например, за Есенин? - попита той.
- Всичко знаем за него! - похвали се Валя.
- Кажете тогава нещо - настоя Светлин.
И Валя поде:
"Спете, загинали братя! В стройни редици днес пак вдига пред Кремъл стената хиляди войни на крак.
Раждат се нови зачатия. С мълнии идва нов век. Спете, загинали братя, в своя нетленен ковчег!
Слънцето - щемпел от злато - сякаш на стража стои. Спете, загинали братя, днес покрай вас към зората дружно народът върви!"
- А знаете ли нещо повече за Есенин? - попита и Валя.
- Почти всичко - отговори Светлин - "Бабини приказки", "Песен за кучката", "Другар", "Небесен барабанчик", "Песен за хляба", "Писмо до мама", "Писмо до една жена", "Персийски мотиви"... Познавам творчеството и на Пушкин, Лермонтов, Блок, Тютчев, Багрицки, Маяковски, на съвременните поети Евтушенко, Вознесенски, Олег Шестински и много други... Младите жени гледаха и слушаха Светлин в захлас. Продължихме да говорим за руската и нашата поезия, за великите Лев Толстой, Тургенев, Гогол, Достоевски, за нашите Вазов, Йовков, Елин Пелин...
Богатите знания на двете жени ни поразиха. Руснаците много четяха и познаваха добре творчеството на писателите си. Преди много години, в кафенето на писателите на ул. "Ангел Кънчев" 5, се почерпихме с Димитър Светлин и Михаил Лъкатник. Двамата си говориха дълго за поезия и новоизлезли книги. Слушах ги с интерес. Обичах поезията. Повечето ми литературни приятели бяха поети.
Мишо изпи третата бира и подсети Светлин:
- Хайде да отидем в редакцията (на сп. "Славейче") да свършим някоя работа.
- Почакай да си свърша питието - каза Светлин и добави - Не решихме най-важното - ще ходим ли на Зарезан във Враца? Соколарски ни кани най-настойчиво...
- Съгласен! - каза Лъкатник
- И аз! - добавих - Ще осигуря лека кола от редакцията.
И след три дни пътувахме с "Волгата" към Враца. Пристигнахме преди обяд. Колата спря в центъра. Отидохме право при Соколарски, вече първи секретар на окръжния комитет на партията. Прие ни зарадван, обясни ни, че на следващия трифонзарезански ден ще обикаляме най-известните с традициите си в това отношение села чак до Дунава. Щяхме да пътуваме за Ботево, родното място на Светлин. Уточнихме се сутринта Соколарски ще мине да ни вземе от Ботево... Благодарихме за гостоприемството и отпътувахме.
- Ето го и моето село! - каза доволен Светлин като видя първите къщи и си оправи перчема.
- А защо се казва Ботево? - попитах го аз.
- Оттук е минал Христо Ботев с четата си - затова.
Майката и бащата на Светлин ни посрещнаха изненадани и развълнувани. Исках да науча какво работят, как живеят. Оплакаха ми се, че селото им не е от богатите, като тия покрай Дунава, но все пак преживявали добре. Отидохме в лозята на Ботево и гледахме зарязването от добрите майстори. Домакините почерпиха с чудесно вино и печено свинско на жар. Рядка вкусотия. Със Соколарски тръгнахме от село на село, чак до Дунава. Навсякъде ни посрещаха с бъклици, шишета, котлета, богати мезета. И уж в осемте села пихме само по чашка-две червено вино, като на дегустация, а главите ни се замъглиха. Спряхме на брега да се поосвежим. Трябваше да се връщаме в София. Все още весели от врачанското вино...
Десет години Димитър Светлин беше автор на популярното граничарско забавно-поздравително предаване "Куриерът Веселин", на което близо тридесет години бях редактор. Всеки месец получавахме около 300-400 писма на слушатели и това ни убеждаваше, че предаването се харесва. Героят Веселин (в изпълнение на Вели Чаушев) беше станал любимец не само на граничарите.
Последния път се разделихме с пожеланието за приятно посрещане на Новата година. Последните думи на Митето бяха: "Коле, обади ми се на първи или на втори януари, да се видим!".
На първи, към 11 часа сутринта, го потърсих по телефона да му честитя Новата година и да си определим среща за другия ден. Обади се женски глас:
- Той почина!
- Така ли!? Коя сте вие?
- Съпругата на брат му.
Прилоша ми. Погребахме го на 3 януари 1999 г. Изпратихме го десетината негови приятели и няколко роднини. Над гроба му си спомних стихотворението му "Слънце".
"Честно и чисто живея, нямам към никого грях. Верен на свойта идея, верен на себе си бях.
Себе си аз да раздавам и досега продължих. Моята лична държава всекиму принадлежи.
И ако вън или в къщи някой ме зле огорчи, мойто сърце му отвръща с песен, със смях и лъчи."
Ето един от многото му автографи в поетичната му книга "Слънчеви поляни": "На моя скъп приятел Никола Гаговски - за слънчеви поляни, за слънчеви години! С обич: Димитър Светлин".


Част от детското творчество на Димитър Светлин