Монолози без пози

Атанас ЗВЕЗДИНОВ е роден на 5 август 1943 г. в София. Завършва славянска филология - чешки език в Софийския университет "Св.Климент Охридски". Работил е като редактор в Радио София и в издателство "Народна младеж". Автор е на 22 книги с поезия и проза за възрастни и деца. Напоследък все повече набляга на басните от нови времена, което означава, че постига художествени внушения чрез "изповедите" и "взаимоотношенията" между предмети и понятия. Убеден е, че сега именно баснята е необходима за опазване на нравствената същност на човека. На "Пегас" авторът предостави няколко нови свои творби.

Монолог на лакомията

Признавам: апетита си не крия.
Какво като ми викат Лакомия.
Упрекват ме за поривите жадни,
че грабя всичко, дето ми попадне.
Ала не е така, не е така - избирам:
Изгодното от всичкото намирам.
Такава, и цената ми поскъпна -
не съм, не съм за всекиго достъпна.
Че, знаете ли, няма ли насита,
с възможностите идва апетита.
Възможности - виновниците те са,
защото провокират интереса.
И затова от мене кой си пати:
бандити, митничари, тарикати...
Та, ако някой за вина ме пита,
едва ли е виновен апетита.



Монолог на салфетката

Когато много бях необходима,
разбрах, че сребърна поставка има.
Поставиха ме в нея като в трона
на височайша някаква персона.
И масата, потънала в разкоша,
не бе от маса на дворец по-лоша.
А как седях сред тези покрай нея,
дори да си въобразя не смея.
Но стана някаква неразбория,
направи някой едра поразия
и за да се запази реномето,
изтриха всичко бързо с мене, ето...
А като бях тъй искана, поне
да бяха ме прибрали за пране.
Направо ме изхвърлиха в боклука, та
с това си помислете за поуката.



Монолог на автоцензурата

Казват, че капака на тенджерата -
това е Автоцензурата,
та почне ли да изпуска пара,
пак вътре да я вкара.
И че това й дължи,
щом й принадлежи.
Каквато и да се забърка каша,
признавам честно - вече не се плаша.
Забравям бавно какво бе преди,
защото помненето ми вреди.
Не мисля вече кой какво ще каже,
не ме е срам да се огледам даже.
А беше - истината бе една,
за всяка друга имаше вина.
И всеки бързаше да я признае,
от истината после да бозае.
А аз, от предпазливост или страх,
признавам, не веднъж я премълчах.
И често днес се питам дали аз съм,
защото с ангелите се възнасям.



Монолог на двойното дъно

В земята чак ми иде да потъна,
че всички ме наричат Двойно дъно.
Било съм символ ярък на измама,
(от нея, казват, по-голяма няма)
Признавам си греха от мене сторен,
но не приемам упреци от хора.
Че ако трябва нещо да се крие,
виновниците за това
сте вие.




Монолог на камъчето

Не знам защо така постъпват всички,
какви са тези пагубни привички -
да чакаш другия това да каже,
което тебе те измъчва даже.
Какви са тези остарели нрави -
да чакаш друг да се противопостави.
"Изплювай камъчето" то се казва лесно,
но мислим ли дали това е честно.
Особено, когато става знайна,
опазвана грижливо чужда тайна.
Не казвайте защо издигам глас:
Изплютото ви камъче съм аз.



Монолог на изненадата

Не знам на мен ли само ми се пада -
смутено споделила Изненада, -
но все съм неочаквана и плаша
и обвиняват ме за всяка каша.
Дори добронамерена и веща,
не мога да си определям среща
и колкото, каквото да подхвана,
най-често се оказвам нежелана.
И от това, усещам, ме боли.
Нали тежи самотността, нали?
С каквито да ме нарекат слова,
не бих ви пожелавала това.
А този монолог не е награда,
а е за мен същинска изненада.



Монолог на имитатора

И аз си имам номер във живота -
успешно да се правя, че работя.
Пестях си силите за всяко нещо,
а се преструвах, че го правя вещо.
Преструвах се, но кой да забележи -
край мен работеха със сили свежи.
Учудвах се, щом ме обземе скука.
Разбрах - така е с който си мъждука.
Тъй мина си животът, а накрая
разбрах, че бил съм само запетая.


Монолог на кречеталото

Де се е видяло
тихо кречетало?
Тихо за какво съм?
Пак ще се ядосам.
Който и да вика:
"Махай му езика",
ти недей го слуша.
Идва ми до гуша.
Че е лицемерен,
за да е модерен.
Щом от мен се жалва,
се надкречеталва.