Изборно клек шоу

Напишете до някого в телефона си „Кликни ми!“ и ще видите как автокоректорът ще ви поправи на „Клекни ми!“ Такъв редактор, който ни тика към грешни действия, имаме и вътре в себе си. Само че той е плод не на скока в технологиите, а на срива в непримиримостта ни към злото, което не просто ни заобикаля, но и нагло ни се натрапва.
Млада жена от породата на

златотърсачките

показва снимки във Фейсбук как си напича силикона по екзотични плажове, а ние отрупваме поста й с лайкове и дори с възторжени коментари. Момък малко след пубертета се пъчи с прескъпа кола, за каквато не могат дори да си помислят поне 90 на сто от хората с легални доходи, а ние му се възхищаваме.
Друг след имуществената декларация пред съответните контролни органи се оказва с дузина апартаменти, със странно придобити милиони в банките, с безброй участия във фирми и във всевъзможни изгодни във финансово отношение проекти, а ние си следваме линията – клик след клик и лайк след лайк. Сякаш се притесняваме да не им развалим рахатлъка. Или пък се опасяваме да не ни помислят за завистливци. Без да си даваме сметка, че така колкото великодушно, толкова и глупаво не само ги даряваме с незаслужено всеопрощение, но и ги насърчаваме и занапред да тънат в постигнатия върху собствения ни гръб разкош.
Още по-нелепо е

клик шоуто, което устройваме на властта

Преглъщаме покорно известията за всичко, което политиците ненаситно поглъщат. Примиряваме се с кюлчетата и пачките, с парапетите и пиците с кристали. Приемаме за лъжа видяното и чутото, дори когато героите от фотосите и аудиофайловете в моменти на слабост си признават, че знаят кой ги е снимал или записал. Подкрепяме експериментите с горивото за ядрената ни централа, макар това да води до поскъпване на тока и до превръщането на части от страната в ядрено бунище.
Приветстваме не диверсификацията на енергийните доставки, а замяната на един монополист с друг. Поддържаме закриването на въглищните централи и похабяването на плодородни земи с изграждането на фотоволтаични паркове. Списъкът е твърде дълъг, но не бива да пропуснем националното предателство с вдигането на ветото пред Скопие и – най-важното - все по-нарастващия риск да станем

фронтова държава

Разбира се, по отношение на властта кликовете и лайковете са диференцирани – подкрепяме само нашите политици. Опонентите ни попържат с емотикона за гняв, но това няма особено значение. За избраната от нас партия е важно собствените й гласоподаватели да я харесват и да й прощават всичко. Това е санирането, от което тя се нуждае след изхабяването си в управлението и което ще й донесе изборен резултат, достатъчен за включване в поредната сглобка.
И ако подкрепата за собствените все пак – колкото и извратено да звучи – е разбираема, то лайковете към довчерашните съпартийци са на границата на абсурда. Ако с напускането са излезли от политиката, можем да ги разберем – поводите за разочарованието им са предостатъчно. Но ако не само са ни зарязали, но и са отишли в конкурентна формация или пък в ония проекти-еднодневки, никой от които за три десетилетия не се е закрепил трайно, но все е успявал да отклони гласове от партията-майка и да влоши сумарния резултат на съответното – ляво или дясно – пространство, това вече е предателство. А успеем ли да проникнем в механизмите за финансиране, навярно ще го квалифицираме и като продажничество.
Лайковете и пожеланията за успех в изборите към онези, с които довчера или по-отдавна сме били с един и същи номер в бюлетината, са най-неразбираемата част от клик шоуто. Едно е да честитим рожден ден или дипломиране, пък съвсем друго е да стискаме палци на ония, които вече са ни опоненти. Като че ли сме съгласни нашите гласове да се прелеят при тях. Те ни обиждат, както си искат и както им хрумне, предлагат ни да се успокоим, като си изпием чайчето, а ние не им позволяваме нито за миг да се усъмнят в правотата си, да се почувстват неудобно, да се замислят дали не са на грешен път. Поднасяме им непропорционален на отношението им към нас комфорт, опрощаваме им всичко, с лайковете им организираме

моралното саниране

А те приемат желанието ни да им кликнем като готовност да им клекнем и ехидничат без мярка.
В неделя бихме могли да отидем към урните като хора с достойнство. Да накажем партиите на войната и тези от сглобката, които до голяма степен се припокриват. Да дадем на всички, които се гаврят с нас, онова, което са си изпросили. Бихме могли, но няма да го сторим. Заради автокоректора, който трансформира недоволството ни в кротуване. И който, за голямо учудване, с всяка изминала година от демокрацията все повече спъва активността ни. Ето защо за пореден път ще изродим всеопрощаващото клик шоу в изборно клек шоу.
И никакъв Фейсбук няма да ни е виновен. Той е само тепихът, върху който, вместо да се изправим срещу пропадналите герои на нашето време, малодушно клякаме.

ПИК