Много шум за нищо

На 22 октомври т.г. Народното събрание прие решение, с което възложи на Министерския съвет да приеме всички необходими действия и актове по обявяване на мораториум върху придобиването на правото на собственост върху земя на територията на Република България от страна на чужденци и чуждестранни юридически лица до 1.01.2020 г.

Решението предизвика неочаквани и, както ми се струва, съвършено необосновани вълнения. Очаквали ни тежки последици. Неизбежно било в отговор на така обявения мораториум Европейският съюз да приложи спрямо нас сурови санкции. Ще затворят границите си за нас, а от трудовия пазар на европейските държави ще бъдат изключени всички българи, и пр., и пр. Предстои ни, с една дума, да изживеем истински

икономически и политически апокалипсис

За да се излезе от трудната ситуация, трябвало да се сезира Конституционният съд, защото приетото решение, освен всичко друго, било и противоконституционно. Доколкото пък било противоконституционно, то било направо нищожно.
Наблюдавам тази бурна реакция срещу така приетото от Народното събрание решение и в мен се утвърждава убеждението, че то изобщо не е разбрано в собствения си смисъл. Ако внимателно прочетем - дума по дума - въпросното решение, няма да открием нищо, което да дава основание за толкова острата реакция срещу него.
Нека най-напред отбележим, че решението на Народното събрание няма пряко действие върху присъединителния договор между България и Европейския съюз, с който бе установена забраната да се продава българска земя на чужденци до 1 януари 2014 г. Решението не нарушава този договор, доколкото самото то не продължава мораториума за продажба на земя на чужденци до 2020 г. С него само е заявено намерението (желанието) да се извърши чрез друг държавен орган (правителството) определена промяна в договора с Европейския съюз и нищо повече. Невъзможно е следователно да се твърди, че решението е продължило мораториума за продажба на земя на чужденци. Продължаването на мораториума за продажба на земя не може да стане с едностранен акт на Народното събрание и още по-малко с решение, в което няма нищо повече от едно очакване въпросният мораториум да бъде продължен.
Нека по-нататък отбележим, че решението има за свой адресат не Европейския съюз, а нашето собствено правителство. Възникнало е следователно едно вътрешнодържавно, а не международноправно отношение. Проста и ясна ситуация: един наш държавен орган възлага на друг наш държавен орган да предприеме някакви действия и актове. Какво ще произлезе от така възложеното на правителството поръчение, е въпрос, който няма еднозначен отговор. Министерският съвет може, изпълнявайки поръчението на Народното събрание, да се обърне към ЕС с предложение да се извърши исканата промяна, но какво повече може да направи той, ако Европейският съюз или дори само една държава от Европейския съюз откаже да приеме предлаганата промяна. За него очевидно не остава друга възможност, освен да докладва пред НС, че е предприело изискваните от него действия и актове за продължаване на въпросния мораториум, но тези действия и актове са завършили за съжаление с неуспех. С това и целият този проблем се изчерпва.
Така очертаната картина не позволява и да се твърди, че въпросното решение на Народното събрание било противоконституционно. Не може да се смята за противоконституционно едно решение, адресирано до собственото ни правителство. То би било противоконституционно, ако самото то

едностранно бе продължило мораториума

за продажба на земя на чужди граждани и юридически лица, но това, както видяхме, не стана и не може да стане.
Невъзможно е по-нататък да се твърди, че решението е нищожно, защото било противоконституционно. Дори да е противоконституционно, то не е нищожно. То би било нищожно, ако Народното събрание изобщо няма правомощието да приема адресирани до правителството актове, каквито и да са те, т.е. ако то бе излязло извън своите компетенции. Но случаят очевидно не е такъв. При това актовете на Народното събрание, дори когато нарушават Конституцията, не са сами по себе си нищожни, и това се доказва от простото обстоятелство, че докато не бъдат обявени от Конституционния съд за противоконституционни, те произвеждат цялото свое действие.
От всичко това следва, че евентуалното атакуване на въпросното решение на Народното събрание пред Конституционния съд не може да има никакъв смисъл. В случая просто трябва да се изчака Министерският съвет, който, след като направи съответни консултации с Европейския съюз, да докладва пред Народното събрание, че предприетите от него действия и актове за продължаване на мораториума за продажба на българска земя на чужденци са завършили без очаквания резултат.
С това цялата тази сага ще приключи. Ще остане само вдигнатият за нищо много шум.
Трябва обаче да се каже, че освен излишния шум по приетото от НС решение, остават все пак някои твърде сериозни въпроси, свързани тъкмо с продажбата на земя на чужди граждани. Пита се в частност дали не би могло в границите на предоставената на чужди граждани възможност да купуват земя в България да се предвидят законови разпоредби, които да поставят тази възможност под

определен държавен контрол

Макар и позволена, продажбата на земя на чужденци не бива все пак да е безогледна.
В статия, публикувана във в. "Земя" от 9 януари 2007 г. ("Земята преди всичко на българите"), изложих основните положения, които трябва да съдържа един закон за земята, съобразен с вече разрешената продажба на земя на чужди граждани.
1. Необходимо е преди всичко да се установи общ лимит на продаваната на чужденци българска земя - например 10% от земята на България. С други думи - чужденците не бива да притежават повече от 10% от нашата земя. Този лимит трябва да се установи както за цялата страна, така и за отделните населени места. Не трябва да допуснем цели селища у нас да се придобиват от чужденци, които да установят в тях режим на екстериториалност ("Частна собственост! Стреля се без предупреждение!").
2. Необходимо е по-нататък да се установи лимит на количеството земя, която отделният чужденец ще може да закупи. Някога правителството на Стамболийски въведе законова забрана дори за собствените ни граждани да притежават повече от 200 дка земя, а за Добруджа - повече от 300 дка.  Целесъобразно е тази забрана да се възстанови най-малкото за чужденците. Наистина машинното земеделие изисква значително по-големи площи земя, но нищо не пречи необходимата за такава обработка земя да се получи чрез договор за аренда, сключен за един по-продължителен период от време - 10-20, та дори, ако искате, и 50 години.
3. При купуването на земята чужденците следва  да заявят нуждите, за които я купуват. Недопустимо трябва да е те да купуват земя, за да я превърнат след това в сметище на опасни за хората и природата ни отпадъци, или за строеж на силно замърсяващи околната среда производствени предприятия. При нарушаване на поетото задължение договорът за продажба да се развали в полза на държавата, без да се плаща на нарушителя компенсация.
4. Наложително е да се въведе специален режим за продажбата на земя в приграничните райони. Това са райони, които имат стратегическо значение за страната ни, и там продажбата на земя трябва да се подчини на националните интереси. В една полоса от примерно 30-50 км от границата земя на чужденци да се продава само със специално разрешение на висш държавен орган. Тази забрана може да се специфицира за онези райони от страната, които имат курортно-здравно значение.
6. Целесъобразно става да се създаде нарочна

агенция за продажба на земя на чужденците

която да следи процеса. Всички сделки за продажба на земя на чужденци следва да се регистрират в тази агенция. При нарушаване на закона агенцията трябва да има правото да иска от съответния съд да обяви сделката за нищожна.
Подобен закон е приет например в Унгария. Без да се посяга пряко на правото на чужденците да купуват земя в страната, осъществяването на това право е поставено при определени условия, които гарантират съществените интереси на унгарския народ. Можем да използваме унгарския опит.
Борбата за българската земя трябва да продължи. Това е борба за бъдещето на нацията ни. Вярно е, че много българи днес, принудени от наложената им мизерия, буквално бягат от страната. Но искам да вярвам, че този процес все някога ще спре. И че на земята на България ще има българи, и че в България ще има земя и за българите.