Мляскане с очи
/ брой: 155
"В края на седмицата лешоядите плъзнаха по балконите на президентския дворец, разкъсаха с клюнове телените мрежи на прозорците, раздвижиха с крилете си застоялото вътре време и в понеделник призори градът се събуди от вековната си летаргия, облъхнат от хладния и лек дъх на голям мъртвец и разложено величие". С това велико, помпозно, ужасяващо и хладно изречение започва великанският роман на Маркес "Есента на патриарха". Именно за ужаса, който навява то, ми напомня поведението на българската журналистика, когато стане някоя трагедия.
Каква може да е информационната стойност на това да интервюираш майка на загинало дете? Да я питаш с нескрито наслаждение, прикрито под гримирано съчувствие: "Как се почувствахте, когато видяхте детето да пада?" Или: "Какво точно се случи - опишете ни го с детайли?"
Това не е журналистика, това е патология, емоционален канибализъм, медийно лешоядство, което подменя функцията на журналистиката. Подобен подход към трагедиите, този садистичен повик да ровиш в нещастието на хората и да пипаш с мазни пръсти в тяхната трагедия, буквално е една от рецептите да подлудиш обществото. И обясненията от типа, че майката искала да предупреди, че тя е поискала интервюто, просто не работят. Тук нямаме предупреждение, а воайорство, от което абсолютно никой не се нуждае. Нито почернената родителка, нито зрителите на сутрешните блокове. Защото това е като удар с паве по черепа - фатално е за здравия разум, а дори и за физическата цялост.
Фактът, че днес журналистиката у нас в своите телевизионни изстъпления прилича на ято от лешояди, говори много за състоянието на обществото. Заиграването с най-патологичните състояния и наслаждението от мрака и мъката са едно от обясненията не само за липсата на солидарност, но и за разпада на общността като цяло.
Има някои неписани правила, които трябва да си припомним. Нито един човек не заслужава в миговете на своето най-голямо нещастие да бъде превръщан в обект за интервю. Това не е облекчение, не е начин за справяне с мъката, това е пускането на най-долните емоции на пазара в името на още и някой друг зрител. Разпадът на стойностите в журналистиката е разпад на стойностите в цялата държава и днес наистина живеем в някаква емоционална пустиня, където смъртта не е повод за равносметка, а само евтино шоу, което ще бъде забравено още утре, за да може поредната трагедия да бъде отразена страстно, напоително и безсрамно.
"Не мляскай с очи", тъжно бе посъветвал Станислав Йежи Лец. Но за българската журналистика вече е късно. Тя най-много обича да мляска.