Мечти и химери

В световната история често се е получавало така, че някакви малки човешки същества чрез своите думи завъртат голямото й колело в желаната от тях посока. Малки човеци, които само след няколко изречени думи променят съдбата на милиони, и впоследствие са се превръщали в гиганти. Голиати на хуманността. Хора, които са избрали за своя съдба да помагат на другите. Някои ги наричат светци, други освободители, а трети просто човеци. Примерите са много. Махатма Ганди: "Първо те игнорират, после ти се смеят, после се борят срещу теб и накрая ти побеждаваш"; Ернесто Че Гевара: "Аз не съм освободител. Освободители не съществуват. Хората се освобождават сами"; Сър Уинстън Чърчил: "Обръщам се към Камарата с думите, с които се обърнах и към министрите, които се присъединиха към това правителство: Не обещавам нищо друго освен кръв, мъки, сълзи и пот", и т.н. Но мисля, че един от най-големите хуманисти в това отношение си остава чернокожият американски пастор от Атланта Мартин Лутър Кинг, младши. Човек, обрекъл цялото си съществуване в борба за чернокожите, бедните, онеправданите и репресираните. Човек, който избира мирния протест, за да постигне своите високо нравствени цели, за да достигне победата. И една негова реч оставя в историята на човечеството, като

светъл пример за бъдещите поколения

Речта, озаглавена "Имам една мечта", произнесена на стълбите на паметника на Ейбрахам Линкълн на 28 август 1963 г., с която завърша "Походът на мира към Вашингтон". Пред 200 000 борци за човешките права, участващи в похода, той произнася своите знаменателни думи: "... Имам една мечта, че моите четири деца един ден ще живеят в нация, където няма да бъдат преценявани по цвета на кожата им, а според техните достойнства. Имам една мечта днес!... С тази вяра, ние ще можем да отсечем от планината на отчаянието камъка на надеждата. С тази вяра ние ще можем да превърнем шумните несъгласия на нашата нация в красива симфония на братството. С тази вяра ние ще съумеем да работим заедно, да се молим заедно, да се трудим заедно, да влизаме в затвора заедно, да се борим за свобода заедно, знаейки, че ще сме свободни един ден." Тези негови думи за един ден обиколят планетата и дават смисъл и надежда на тези, към които са адресирани. На всички! Пастор Кинг беше застрелян на 4 април 1968 г. на балкона в хотел в щата Мемфис, но думите му останаха да се реят в съзнанието на цялото човечество. Изисква се много повече от 20 грама олово, за да спреш хода на истината. Колкото библейски, патетично, прозаично и поетично да звучи: "Истината ще те освободи!"
Аз по никакъв начин не бих могъл да се доближа до този човек, но ще се опитам по някакъв си мой - честен и истински - начин, да подредя върху листа

моята мечта за България

Аз всъщност имам много мечти. И малки, и големи. Важни и маловажни. Мечти и химери. Мечтая за много неща... Мечтая за моята си България. България на славните ни предци, България на бъдещето. Мечтая за истинска пенсионна реформа. Искам да желая да работя цял живот в тази страна и да остарея в нея, и след това да мога с пенсията си да си позволя презокеански круиз до Ню Йорк, а защо не и до Аруба? Много ли искам? Мечтая за прогресивно нарастваща горна граница на живота, за едно физически и психически здраво старо поколение. Мечтая за коренни промени в здравната система, за приветливи и чисти болници, които не миришат на смърт! Мечтая си за истински политици, искам да се гордея с човека, който ръководи и представлява тази държава, не си мечтая за министър-председател, който е архетип на царя-свинар Ивайло. Мечтая за правилна държавна политика, насочена към светата троица за благоденствието на всяка една държава - Наука, Образование и Култура. В тези три всеобхватни неща са закодирани основите, правилното изграждане и, разбира се, бъдещето на нацията ни. Мечтая за промяна в хората, в умовете им. Без повече боклуци, които да заливат улиците ни, без повече боклуци, които да преливат от печата. Прозорецът към света може да е една книга, но този прозорец лесно може да се затвори само с един мръсен вестник! Мечтая животът в България да заприлича на песен на великия Луис Армстронг-Сачмо: "Виждам приятели, които се здрависват, казвайки си - "Как си?", но това, което наистина казват е -

"Обичам те!"

Мечтая животът в България да заприлича на песен на Джон Ленън: "Представи си, че не съществува собствеността, чудя се дали можеш? Да не съществуват алчност или глад, едно братство между човеците. Представи си как всички хора си поделят поравно света!" Не си мечтая животът в България да прилича на песен на Милена: "Искам, искам, искам и все така заспивам." Мечтая си градският транспорт да се движи винаги по разписание, автобусите да са нови и излъскани, вратите да ги отваря костюмиран и вежлив шофьор, от дискретно скрити тонколони да звучат, Шопен, Рахманинов, Дебюси, а защо не Едит Пиаф или Емил Димитров, примерно. Мечтая си за голям процент от младите хора, онези от които тръгват истинските промени в една държава, онези които са нейното бъдеще, да започнат да мислят, да разсъждават, да критикуват, когато не са съгласни. Мечтая за млади хора, които отново четат книги, не гледат турски сериали, не копират лайфстайла на жалките чалга звезди. Мечтая за революция в главите, не по площадите. Не искам вече да сме едни от най-нещастните, децата ни да са едни от най-слабо образованите, да сме на първите места по загинали хора по пътищата, да ни управляват силово! Харесва ми идеята малката територия на държавата да е набраздена от дългите змиевидно-бетонни тела на модерни магистрали, но нека да направим така, че по тях да не тръгне да си ходи следващата
 
голяма вълна на българската емиграция
 
такива, каквито наблюдаваме непрестанно през последните 20 и няколко години вече. Мечтая държавата да забелязва своите големи творци приживе, а не да ги оставя да тънат в мизерия и след смъртта да им дава ордени и да им издига паметници. Мечтая за първия български лауреат на Нобелова награда за литература. Мечтая за държава, която да функционира с мисъл за своите граждани. Мечтая за държавна администрация, която да работи. Мечтая за край на господството на монополистите. Мечтая за възраждане: в изкуствата, в промишлеността, в търговията, в нравите. Мечтая за премахване на сенчестата икономика, на сивия сектор, на организираната престъпност, така както направиха много държави на нашия континент и отвъд него. Мечтая да се свърши най-накрая с поголовното и повсеместно обедняване, да спре вихрещата се корупция - от най-ниския до най-високия етаж на властта, да няма повече просяци, сираци, домове за изоставени деца. Мечтая да се вдигне най-накрая тази гъста мъгла, която от 20 години се е спуснала над българския народ и поради липса на друга дума, наричаме с многозначителното и в повечето случаи глупаво и ненужно - Преход. Мечтая за повече държавническо отношение към природата, към националните паметници, към етнографското ни наследство. Мечтая за отношения и грижа към току-що появилите се граждани на тази държава. Мечтая децата ми да искат, когато се появят на този свят,

да живеят в тази държава

да са горди от факта, че са българи, наследници на Симеон Велики, Патриарх Евтимий, Левски, Ботев, Христо и Евлоги Георгиеви, Радичков, Валери Петров и още толкова много други духовни великани. Да знаят кои са тези българи, да учат за тях, да ги четат, да им се възхищават, а не да се интересуват от новия тоалет на мозъчния хермафродит Азис или новите гърди или гадже на Пенка, Иванка, Гергина или както там са им имената на "чалга-звездите". Мечтая да не бъдем повече водени за носа от Световната банка, управлявани от съмнителни закони и сделки под масата, от американските посланици. Мечтая ние да отказваме визи на американските граждани, да сме за пример в ЕС, да сме първи само в положителните дисциплини. Мечтая през следващите петдесет години да постигнем много повече, отколкото други държави постигнаха в кратката си двестагодишна история. Мечтая от учебниците, читанките и етнографските сборници и най-вече от главите на хората да изчезнат пословици и поговорки като: "Преклонената глава сабя не я сече", "Работата не е заек да избяга", "Бързата работа - срам за майстора", "Дай ми пари, не ме учи как да ги печеля", "Ако живеем на село, трева не пасем", "Ако работата беше хубаво нещо, и дядо владика щеше да работи" и т.н. Мечтая си мечтите ми
 
да не останат само химери

нещо да се промени, нещо да започне да се случва.
И за финал, нека да перифразирам една мисъл на големия бард на световните промени Джон Ленън, която гласи: "Войната ще свърши, ако го пожелаете". Нека в побългарен вариант да прозвучи така: "Ще се оправим, ако го пожелаете". Кажете: Стига вече! Та така... Кой, ако не вие? Кога, ако не сега? Време е!