Масовата култура срещу българската духовност

Масовата култура е термин, създаден от Франкфуртската социологическа школа. Това е култура, популярна и преобладаваща сред широките слоеве на населението в дадено общество. Нейното съдържание се обуславя от всекидневните събития, стремежи и потребности, изпълващи живота и налагани в бита на по-голямата част от населението.
Испанският философ Хосе Ортега и Гасет в своите разработки пише "за творчески елит", който съставлява малка част от обществото, а определението "маса" е основната количествена част на населението. Според него в края на ХVIII и началото на ХIХ век започва разделянето на културата, детерминирано от формирането на значителни социални слоеве, получили достъп до пълноценно образование, но непринадлежащи към елита.
В зората на ХХ век и по-нататък масовото общество и спряганата с него масова култура (както на Запад, така и на Изток, по-конкретно в социалистическите страни след Октомврийската революция и Втората световна война) става предмет на изследване в работите на видни учени. Ортега и Гасет - със своя труд "Бунтът на масите", Освалд Шпенглер - със "Залезът на Запада", Жан Бодрияр - с "Феномените на съвременността" и Питирим Сорокин - с "Човек. Цивилизация. Общество".  Всеки от тях, анализирайки масовата култура, отбелязва тенденцията към нейното комерсиализиране.
През ХХ век изкуството и масовата култура на Запад все повече се контролираха от деловите и търговските центрове, икономическите интереси и силното влияние на модата. На Изток, в противовес на западните тенденции и в унисон със социалистическата философия за задачите и принадлежността на изкуството и културата, държавата, идеологическите и културните централи планираха развитието и разпространението на културата сред широките народни маси, като не допускаха нейното комерсиализиране.
Но днес, в началото на ХХI век, повечето съвременни авторитетни изследователи на изкуството и културата са разтревожени, че съвременните тенденции за възприемане на културата като стока довеждат до "критична маса" на промените, засягащи самите основи на съществуването, съдържанието и дейността на културните институти. Свидетели сме през последните две десетилетия и на критичното отношение на представителите на науката към масовата култура. Учените на Изтока, отново завладян от капитала, и учените на Запада, разлюлян като кораб без кормчия от финансови и икономически депресии - отбелязват, че масовата култура, във всичките й разновидности, по съшество е упадък на културата въобще.
Масовата култура все повече и повече завладява българското общество и е един от инструментите за "промиване на мозъци" чрез своята дехуманизираща същност. У нас някои от ветераните на културата, предимно от по- младото поколение - художници, писатели, музиканти, композитори, режисьори (филмови и театрални), артисти, преводачи, въпреки таланта си, са жестоко впримчени в изискванията на "търговците в храма". Това съвременно явление е убийствено за българската традиция в областта на духовността. Да се защитят високите и класически образци, както и творчеството на онези, които се съпротивляват на пошлостта и антихуманната същност на масовата култура, на вредната конюнктурна критика, подчинена на модата, а не на естетическите принципи - днес е от съдбовно значение за оцеляването на българското национално самосъзнание, самочувствие и духовна същност.
Дали бунтът на духа, занимавал философите още през втората половина на ХIХ век, ще може да поправи нещата?! Едва ли! Защото има отлив от проявите на това явление, пронизало творчеството на великите световни творци и през ХХ век. И защото на историческата сцена през ХХI век духовността е изтласкана в най-отдалечения ъгъл. Тя е неудобна, защото поставя проблема за истината в изкуството и културата, за съкровения бунт на твореца срещу уродливостта, лъжата, пошлостта, за тържество на хуманизма.
За да могат да осъществят бунта на духа, днес творците трябва да разбират идеите, които проповядват. Хегел пише, че ако умът не ражда идеи, очите не виждат фактите. Но условията вече са други. Налице е глобализация, която в икономическата сфера се направлява от световните финансови кръгове и политическите централи. Тенденциозно се разрушават традиционните ценности на отделните страни и народи, формирани през вековете. Рушат се духовните устои на личността, за да се култивира войнстващ индивидуализъм, фокусиран най-вече върху  материалните потребности и хедонизма,  нравствената деградация на човека.
Идеите на Маркс, Енгелс и Ленин и  съвременните теоретици на социалистическата идея за промяна на света в посока към духовно и нравствено съвършенство остават затворени в томовете им, като срещу тях се води война на живот и смърт от стратезите на глобализацията. Налага се нихилистичното съдържание на съвременното социално-икономическо, политическо и културно развитие на света. Тревожно е, че анализът на това нихилистично съдържание вече двадесет години, в условията на така наречения "демократичен преход в България", не вълнува сериозно умовете на публичните личности у нас. А интелектуалците, споделящи десните идеи за развитието на обществото, привличат на своя страна все по-осезаемо немалка част от младите представители на художествено-творческата интелигенция. Тези господа активно работят за затриването на националната идентичност на българската култура. Зашеметени от представената им възможност за лесен успех и мимолетна слава, те снобски прокарват разрушителните тенденции, които протичат в културата на Западния свят. Някои от тях, като професорите в Софийския университет "Св. Климент Охридски" Николай Василев, Валери Стефанов, Мария Кирова и техни по-млади питомци, се изправиха дори срещу патриарха на българската литература Иван Вазов, като се опитаха да оклеветят и принизят неговата личност и творчество. Едва ли е необходимо да се дават още примери на съвременно българско родоотстъпничество с предаванията на небългарски електронни медии и публикациите на купени вестници.
В разградения двор на българската духовност шетат шарлатани, отцепродавци, мошеници, псевдоинтелигенти и разрушители с подковани ботуши. Музеите на великите наши революционери, патриоти, герои и писатели "скучаят" осиротели и никой не надниква в тях. А къщата музей на гениалния юноша Христо Смирненски в София отдавна е със закована порта и пред рухване. Българската книга потъна в морето от пошли, скучни, водевилни, бездарни, антихуманни сурогати на чуждата словесност. Или ако все още я има българската книга, тиражите й едва стигат за приятелите на авторите. От екраните на БНТ и останалите ТВ-канали, от микрофоните на Радио София и частните радиостанции ефирът се изпълва с чалга, креслива чужда музика, филми на ужаса, долнопробни проповеди и излияния, безобразна антибългарска реч, скимтяща порнография, велзевулски философии и т.н.
Дворците на културата, построени по времето на социализма, се превърнаха в търговски центрове и обекти. Българските народни читалища едва мъждукат, сгушени като безпризорни деца, сред обществения студ и в обкръжението на надменни натруфени сгради на бандитски фирми, холдинги и забогатели парвенюта. Висшите учебни заведения със своите професори и бъдещата съвест на нацията - студентите, пътуват към бъдното като кораби без платна, олющени от двадесетгодишна буря, с пробойни в трюмовете.
Не на последно място светлият и съдържателен образ на българското училище бе помрачен от "реформите" на управляващата партия ГЕРБ. В крайна сметка нещата са докарани дотам, че учениците като че ли са по-състрадателни към мисията на своите учители, отколкото управниците, които ги оставиха на едно от най-ниските стъпала в социалната стълба.
И все пак някъде там, в ъгъла на разградения двор на България, понякога скромно проблесва нейното героично минало и достойно съвремие. Но почти винаги изопачени, показани с уговорки и грандомански "преоценки" от глашатаите на "новата истина".
Разбира се, не всичко е изгубено. Има светлина в тунела. И съпротива, която- къде по-малко, къде повече- дава надежда за опазването на изконната българска култура и нейното оцеляване. Защото, независимо от всичко, България е "държава на духа", както я определи Дмитрий Лихачов. И ще е гибелно за нашия народ, ако това духовно и историческо прозрение бъде подценено и забравено от политическата класа, от правителствата, партиите и гражданското общество. Ако оставим националната ни култура да бъде прегазена от кичозните образци на попарта и масовата конфекция, на снобизма и подражанието, на посредствеността.