Каквото е времето, такъв е и хуморът

ВЕСЕЛ ЦАНКОВ е български писател, хуморист и сценарист. Работи като продуцент на направление "Култура", но професионалният му път в Българското национално радио започва в редакция "Хумор, сатира и забава" на програма "Христо Ботев". Съавтор е на "Какво става?" - втория моноспектакъл на Георги Мамалев, чиято предпремиера ще е утре, 28 септември. Премиерата на постановката е на 1 октомври в "Студио 5", както ДУМА писа.

Цитати
"За съжаление политиката определя живота на хората"
"Писателят трябва да е гладен, за да пише хубаво"
"Писането е неблагодарен занаят"


- "Какво става?" е втори моноспектакъл на Георги Мамалев, създаден от него в съавторство с вас. Как се работи с такъв актьор, г-н Цанков?
- Жоро е изключително забавен човек и е страхотен майстор на импровизацията. Много се забавлявам, докато работим заедно. Понякога аз пиша някакъв материал, той го прочита и след това започва да ми го играе. Така разбираме какво трябва да се промени, къде да се "пипне". Случва се и Жоро да си намисли нещо, събираме се, той ми го представя като скеч, аз си записвам и обработвам полученото във вид на текст. Писането се учи с четене, а писането за сцена се учи, като се работи с актьора. Тъй че в тези два моноспектакъла научих изключително много неща от Жоро, защото той е опитен актьор и има страхотен усет за комичното, знае на кое публиката ще се смее и на кое няма. Присъствам на всяка негова репетиция и мога да кажа, че работата ми с Жоро Мамалев са моите университети в писането за сцена.
- Все още ли смятате, че не сте писател, а занаятчия, който пише смешки?
- Всяко подобно творческо занимание е 1% талант и 99% труд. Не съм го измислил аз. А специално доброто писане се получава с много писане, с много четене и с много гледане. Може би поезията е творчество - нещо те удря по главата и измисляш стихотворение. Докато писането си е занаят. Както се правят обувки, както се готви, както се строи... Сядаш и започваш да правиш нещо - от нищото създаваш текст. И както във всеки занаят, и в писането си има тънкости, правила, схема. Обаче трябва и малко талант. Без талант не става. Има много хора, които се опитват да пишат, и не става. По две причини - едната е може би, че нямат талант, а другата е, че не работят. А писането е къртовски труд. И като във всеки занаят трябва да те заболят ръцете от него.
- Успява ли човек в днешно време да си изкара хляба, да нахрани семейството си с този занаят в България?
- Специално у нас има единици, които печелят добре от писане. Аз не съм сред тях. Има хора, които заработват добре - намират смисъл да се пише и от финансова гледна точка. Мисля, че съм от тях. Но освен че пиша, работя и в Българското национално радио и там получавам заплата. Без това животът ми ще е много труден. Но зависи човек какво точно разбира под "сносен живот". Има хора, за които това означава лимузина, манекенка за любовница и смяна на всичко това всяка година...
- А за вас самия какво означава "сносен живот"?
- Може би една хубава ракия с една огромна шопска салата вечер, разходка в парка, 1-2 седмици в Созопол през лятото. Това мога да си го позволя. Но не мога да си позволя манекенка, за което не съжалявам.
- Но може би бихте искали да си позволите яхта. Зная, че това е вашата страст...
- Аз съм изключително запален яхтмен и даже в един период от моя живот дилемата беше дали да тръгна по моретата или да остана на сушата, да пиша, да създам семейство и т.н. Избрах да създам семейство и да пиша, но може би някой ден ще опъна платна. Сега засега плавам мислено, бродя из мрежата, абонат съм на различни яхтени сайтове, които ми пращат съобщения. Пак е приятно. И си мисля, че един ден може би ще дойде време и за това.
- Успяват ли българите да се надсмеят над собствените недостатъци?
- Ние, българите, сме шегобийци. Особено срещу другите. Като трябва да се присмеем на съседа, много добре ни се получава. Малко по-трудно е, когато се присмиваме на себе си. Но и това се случва. Общо взето, мисля, че ние, българите, живеем весело и интересно, умеем да се забавляваме. Има народи, сред които процентът на самоубийствата е ужасяващ, тъй като им е скучно. Не защото са бедни, а понеже не умеят да се забавляват.
- Променя ли се според вас хуморът с времето и кой е виновен за това?
- Не става дума за вина, то всичко се променя с времето. Сега хуморът е по-бърз, както всичко друго, защото хората нямат време. На мода са по-късите ударни смешки. Не се търсят някакви дълги описания или мащабни картини. Времето е такова. А каквото е времето, такъв е и хуморът.
- Кой хумор ви е чужд?
- Натуралистичният, грубият хумор с много цинизми. Аз самият понякога ги използвам, когато пиша. Но само ако текстът го иска, когато същността на героя го предполага и ми диктува определени думи. В някои шоупрограми обаче просто се ръсят цинизми, защото хората първосигнално много се смеят на тях. Това според мен е абсолютно ужасяващо. Не го възприемам. Иначе харесвам всякакъв хумор. Еврейският е прекрасен, френските писатели са чудесни, обожавам английския хумор, много обичам руския...
- Интересувате ли се от политика? Какво мислите за българските управници?
- Много се интересувам от политика, защото живея тук, няма къде да отида другаде. А за съжаление политиката определя как да живеят хората. Понякога изключително много се ядосвам, като се случи нещо. И затова се опитвам колкото се може по-малко да се занимавам с новини. Но няма как - журналист и писател трябва да го правят. Ходя на всички избори и гласувам и мисля, че това е достатъчно като участие в политиката.
- Каква е ролята на Министерството на културата в живота на един български творец, писател, хуморист?
- Щатната ми работа в редакция "Хумор, сатира и забава" на програма "Христо Ботев" в БНР има много общи допирни точки с Министерството на културата. Но извън нея, като на писател единак то много малко може да ми помогне. А и не знам доколко е редно да го прави. Защото, ако Министерството на културата започне да раздава пари на писателите, те ще са безброй. Целият български народ ще стане писател. Ще се получи пак едно дембелхане - някакъв съюз, в който едни сити хора пишат угодно, това, което трябва, за да получат пари. Писателят трябва да е гладен, за да пише хубаво. Един художник беше казал - потиснатият разум твори. Когато си под напрежение, когато не ти стигат парите, когато имаш някакви проблеми, машината заработва много добре. И това е истина, забелязал съм го.
- Първата ви публикация е излязла във вестник "Средношколско знаме", когато сте били на 16 години. Вашата дъщеря Ирмена ви е изпреварила в това отношение и още 7-годишна се занимавала с издаване на собствен вестник...
- Видяла е татко й какво прави и тя се запали. Сега Ирмена е на 17 и е много словесен човек, с богато въображение, пише страхотни есета, учи се добре, интересува се от музика - от всички тези неща, от които се интересуват 17-годишните. И това е чудесно. Защото никому не бих препоръчал писането като професионална реализация. Това е неблагодарен занаят. Трябва много да ти харесва, за да се занимаваш с него.
- Мислите ли, че на писателите, поетите и изобщо творците им е било по-лесно да работят например преди 20 години, отколкото сега?
- На определен кръг - да, било е по-лесно. Но определени кръгове е имало преди 10 ноември, преди 9 септември, в Австро-Унгарската империя, в двора на Луи ХIV... Винаги е имало хора, на които се плаща, за да създават определен вид изкуство. А на другите, които са извън този кръг, винаги им е било трудно, като например на Бодлер, на Илф и Петров и на много други. Някои са крадяли. Май Стайнбек беше казал, че писателят може да бъде всичко - крадец, конекрадец, келнер, важното е да пише.
- През тази година получихте Златен плакет на Съюза на българските журналисти в категория "Книги". Какво означава тази награда за вас?
- Означава, че са ме забелязали. И това е много хубаво, понеже е изключително неприятно, когато човек пише, а никой не му обръща внимание. Защото на мен ми е много приятно да пиша, искрено се забавлявам. Но основното е някой да го прочете. Може да са 10 души, но човек винаги пише за другите, никога - за себе си. Колегите журналисти са ме забелязали и са ми дали награда за книгата "Блогът на местния идиот", която доста добре се приема. И аз съм щастлив.