Хърватия - страната на истинските неща

Елена АЛЕКОВА

Неотдавна бе осъществена поредната проява от дългосрочния проект Литературен мост "София - Загреб - София". Заедно с писателя Александър Томов и Светла Славеева, секретар на Народно читалище "Д-р Петър Берон - 1926 г.", бяхме гости на Националната общност на българите в Хърватия и Дружество на хърватските книжовници. Предлагам на читателите на ДУМА моите пътни фрагменти.


14 май 2012 г.

Загреб. Мокра привечер. Надвисналите над града кълбести облаци не предвещават мораворозов залез, но от време на време се разместват и отварят пролуки, през които над града струи синкава, някак нетукашна светлина.
Такива са истинските неща - цялостни и същевременно някак се раздвояват...

* * *
След настаняването и краткия отдих в хотела тръгваме из притъмнелите улици. Няколко преки и... Внезапно се озоваваме на просторен площад. Носи името на Йосип Йелачич, хърватски бан (владетел, вицекрал) от средата на ХIХ век.
По-късно от Рашко Иванов щях да науча легендата за фонтана, но преди това...    

Родството

Историята на Хърватия тясно се преплита с българската след мисията на св. св. Кирил и Методий в Панония. По силата на духовното родство. През 867 г. светите братя на път за Рим остават в Панония шест месеца и обучават около 50 ученици. Глаголицата, създадена от св. Константин-Кирил Философ, е използвана и по нашите, и по хърватските земи. През ХII век у нас тя е изместена от кирилицата. А ето, в Хърватия, в Северна Далмация, глаголическата писменост просъществува чак до ХIХ век. Днес интересът към глаголицата в Хърватия се възражда отново, особено сред младите. У нас младите надали са чували нещо за тази азбука.

* * *
Връзките между България и Хърватия освен от братството по кръв се скрепяват през вековете и от родството на пролятата кръв, на общата историческа орис...
След падането на Константинопол през 1453 г. папата призовава християнските народи за кръстоносна война в защита от агаряните. Оттогава в течение на столетия Хърватия е последният рупор на католическа Европа. Хиляди знайни и незнайни хърватски воини проливат кръвта си през "вековете на плач" (така в хърватската история са известни ХVI и ХVII век), за да съхранят неприкосновена земята си и да спрат турските подстъпи към вътрешността на континента.

* * *
През 1861 г. хърватският епископ Йосип Юрай Щросмайер издава в Загреб "Български народни песни, събрани от братя Миладиновци, Дмитрия и Константина". На него братя Миладинови посвещават своя епохален труд.
През 1863 г. Щросмайер подема инициативата да се намери гробът с мощите на св. Константин Кирил Философ в Рим. Пак по инициатива на Щросмайер през 1880 г. датата 5 юли е определена за религиозен празник на светите братя в католическия календар. Негови са думите: "Винаги съм обичал и почитал достойния, здравия по ум и сърце и особено трудолюбив, непорочен и честен български народ."

* * *
Могат да се направят и други паралели от новата и най-новата история на двете страни, но и тези са достатъчни, за да се обясни онова странно усещане у българина, озовал се в Хърватия, за сродство, за съобщност, за... някаква зашеметяваща съобреченост...
За всичко това си мислех, докато кръстосвах улиците на Загреб, останала неочаквано насаме с непознатия и все пак по някакъв начин познат на душата ми град.
Такива са истинските неща - уловени, но оставащи все пак някак си неуловими.

Легендата

На централния площад се намира символът на Загреб - фонтанът "Мандушевац", в който гостите на града хвърлят монетки за късмет. За късмет най-вече в какво се разбира от легендата.
На това място бликал извор още от древността. В околностите му някога живеела чудно красива девойка Манда, която всеки ден идвала на кладенеца за вода. Веднъж банът на страната минавал наблизо. Било жега, а той - изморен от пътя и жаден. Случайно срещнал Манда и, пленен от красотата й, викнал: "Манде, душе, загреби (вода)!" Така Загреб получил името си, а кладенецът бил наречен Мандушевац.
Говорят, че и до ден-днешен една чудно красива девойка, облечена в сарафан (бяла дреха без ръкави, подобна на сукман), се появява от време на време изсред прозрачината на въздуха и загребва вода от извора.
И аз бях там, и аз хвърлих монетки за късмет, и аз видях девойката, и аз почувствах как пространствата се отварят и душата се преобразява... И чух някой съвсем наблизо до мен и в мен да вика: "Загреби..."

Катедралата

Само на един разкрач от едното чудо се сблъскваш с другото чудо на Загреб...
Погледът ми буквално се изстреля в орбита на мига, когато пред мен в цялата си величественост и могъща сила се извиси Загребската катедрала "Възнесение на св. Богородица".
В началото на миналия век в Загребската катедрала са пренесени костите на Никола Зрински и Фран Кръсто Франкопан, водачи на бунт през ХVII в. срещу Хабсбургите заради неизгоден за хърватите и унгарците мирен договор на Виенския двор с турците. На надгробната им плоча е изсечен стихът на Франкопан: "Който загине достойно, живее навеки."
Колко близко е на всеки българин това усещане за живота и смъртта, за смъртта и живота, пречупено през безсмъртните слова на Ботев: "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира."
Удивително е сродството на чистите души!
Такива са истинските неща - чисти!

15 май 2012 г.

Срещата ни с хърватската публика бе в Дружеството на хърватските книжовници, което се помещава в една от най-кокетните сгради на обвеяния с история, легенди и магичност централен площад "Бан Йосип Йелачич", непосредствено до извора Мандушевац.
Тук видяхме нашите загребски приятели - писатели, гостували вече в България: Божидар Петрач, председател на Дружеството, Степан Чуич, Ружица Циндори, и още Якша Фиаменго, Рашко Иванов, Диана Гласнова...
Откъси от произведенията ни звучаха в чудесен превод на Ана Васунг и Мариана Биелич, изпълнени от актрисата Дорис Шарич Кукулица с неподправена съпричастност.

Студентите българисти

Във Философския факултет на Загребския университет Катедрата по български език и литература бе организирала честване на 24 май и Деня на Европа.
Веднага си пролича отличната работа на доц. Елена Чаушева, лекторка по български език в университета, на д-р Мариана Биелич и Ана Васунг. Работа, която се измерва не с броя на учебните часове или количеството думи, насадени в студентските глави, а с пламъка в очите, когато младежите изнасяха своите презентации за България.
"Ако България беше един от сезоните, тя непременно щеше да бъде пролетта..." - слушам думите на Габриела Ягетич, грабнала първата награда от конкурса, и не вярвам на ушите си - толкова са искрени, толкова обикновени и необикновени: "България е традиция, радост, гордост, цветове... България е планина с душа, която крие скъпоценни камъни, какъвто е Рилският манастир. Тя е чист въздух и природно разнообразие каквото очите ви още не са виждали..."
Девойки, облечени в български национални носии, започват да пеят родопски народни песни и песни от Шопско, и още, и още... А когато в една от залите, където всички бяха поканени на българска баница, се завихриха нашите народни хора, изумлението ни беше пълно. Представяше се Фолклорната група на българската общност, съставена главно от студенти, с хореограф Руси Йосифов от Смолян...

16 май 2012 г.

* * *
Златна Добруджа, златна Славония... Това е асоциацията, която изниква в главата ми, докато летим по магистралата към Осиек. Славония - житницата на Хърватия. Магистралата. И наоколо - безкрайната ширина. Сякаш летим в безкрайността.
Магическата светлина, която превръщаше свечерения Загреб в приказен, някак призрачен град, се сипе и сега през плътните облаци. Но вече не е синкава, а златна и превръща в злато цялата ширнала се по всички посоки равнина.
Има места, където душата сякаш прекрачва в небето и разговаря очи в очи с Бога, като Му поставя въпроси, на които не търси отговор, и Му благодари със сълзи на очи за всичко, което е преживяла.
Едно от тези места е Славония. Поне така я усетих.
Такива са истинските неща - от съприкосновението с тях по кожата ти пролазват тръпчици!

Осиек

Столицата на Славония. Градът на ветровете, разположен от десния бряг на река Драва. Докато бяхме там, над града се носеше бурен източен вятър.
Този вятър по поречието на Дунава у нас се нарича Кошава. Неговото име носи дори едно село във Видинско - така в стари времена го кръстили съседните села, защото спрямо тях вятърът духал откъм неговата посока...
Творческата ни вечер се състоя в Градската библиотека и на нея присъстваха млади поети и белетристи. Ивана Шоят-Кучи и Рашко Иванов ни представиха. А ние изказахме думи на благодарност към организаторите и присъстващите. Атмосферата беше повече от сърдечна. Разменихме си много книги, координати, усмивки.