Гореща есен

Игнасио Рамоне

ЛЕТНИТЕ отпуски са сякаш една пелерина на амнезия, с която ни покриват, за да забравим бруталността на кризата. Медиите се опитват да ни развличат с конски дози колективно затъпяване – Европейското първенство по футбол, Олимпийските игри, летни приключения на „звездите“ и т.н. Искат да ни накарат да забравим, че настъпва нова вълна орязвания на бюджетните разходите и че второто „спасение“ на Испания ще бъде още по-болезнено… Но не успяха, защото сред ред други причини прозвучаха камбаните на Хуан Мануел Санчес Гордийо и на Андалуския профсъюз, които развалиха магията и поддържаха социалната тревога. Есента ще бъде гореща.

В един публичен диалог през август с философа Зигмунд Бауман (1) съвпаднаха мненията ни, че трябва да приключим с властващия песимизъм в обществото, разочаровано от традиционните начини да се практикува политиката. Трябва да престанем да бъдем изолирани индивиди и да се превърнем в проводници на промяната, във взаимно свързани социал¬ни активисти. „Наш дълг е да поемем контрола над живота си, каза Бауман. Живеем моменти на пълна неяснота, гражданите не знаят кой в действителност управлява и това ни кара да губим доверие в политиците и традиционните институции. Сред населението цари постоянно чувство на страх и несигурност… Политиците внушават страх на гражданите и така ги контролират, ограничават индивидуалните им права и свободи. Намираме се в много опасен момент, защото последствията от това положение засягат всекидневния ни живот. Повтарят ни, че за да имаме сигурна работа, трябва да приемем тежките условия, несигурността, защото така ще имаме пари за харчене… Страхът е много силна форма за социален контрол.“

Днес гражданите не знаят кой командва, защото властта и политиката се разделиха. Доскоро бяха заедно. В демокрацията кандидатът, който стига до изпълнителната власт чрез избори, по политически път, е единственият, който може да я упражнява или делегира с пълно право. Днес в неолиберална Европа не е така. Успехът на изборите на един президент не му гарантира правото да упражнява реалната власт, защото над него стоят – освен Берлин и Ангела Меркел – две висши власти, неминали през избори, които той не контролира, но те му диктуват начина на поведение – европейската технокрация и финансовите пазари.

Тези две инстанции определят дневния ред. Еврократите изискват сляпо подчинение на европейските договори и механизми, които са генетично неолиберални. От своя страна пазарите наказват всяко отклонение от ултралибералната праволинейност. По този начин, затворена между тези два стръмни бряга, реката на политиката тече задължително в една-единствена посока, без възможности за маневриране. Тоест, без власт.

„Традиционните политически институции вдъхват все по-малко доверие, каза Бауман, защото не дават решения на проблемите, в които попадат гражданите. Съществува цяла пропаст между демокрациите (това, което хората са гласували) и диктатите на пазарите, които изяждат социалните права на хората, техните основни права.“

Свидетели сме на голямата битка на Пазара срещу Държавата. Пазарът със своите тоталитарни амбиции иска да контролира всичко – икономиката, политиката, културата, обществото, индивидите… И в съдружие с масовите медии, които функционират като негов идеологически апарат, иска да разруши зданието на социалните придобивки, т. е. това, което наричаме Държава на благоденствието.

Застрашено е нещо основно – равенството на възможностите. Например, приватизира се мълчаливо (тоест, прехвърля се към пазара) образованието. При тези оряз¬вания на бюджета ще се създаде държавно образование с ниско ниво, където учебният процес и условията за труд — както за преподавателите, така и за учащите — ще са трудни. За държавното образование ще е все по-мъчно да издигне младежите със скромен произход. В замяна на това частното образование, предназначено за заможните семейства, сигурно ще се развие. Ще се създадат отново привилегированите социални слоеве, които ще командват, а другите, от втора категория, ще се подчиняват. Непоносимо е.

В този смисъл, кризата вероятно действа като шок, както пише социоложката Наоми Клайн в книгата си „Шоковата доктрина“ (2). Икономическата катастрофа се  използва, за да се изпълнят плановете на неолиберализ¬ма. Създадоха се механизми за контрол над националните демокрации, които се приложиха в Испания и преди това в Ирландия, Португалия и Гърция, жестоки структурни преобразувания под надзора на новата власт – „тройката“, съставена от Международния валутен фонд, Европейската комисия и Европейската централна банка. И трите са недемократични институции, чиито членове не са избирани от народите и не представляват гражданите.

Въпреки това, тези институции с подкрепата на масовите медии, подвластни на интересите на икономически, финансови и индустриални групировки, са натоварени да създадат инструментите за контрол, които свеждат демокрацията до театър на сенките и привидностите. С благосклонното съучастие на големите управляващи партии! Каква е разликата между ограниченията на Родригес Сапатеро и на Мариано Рахой? Много малка. И двамата коленичиха пред финансовите спекуланти и се подчиниха сляпо на еврократските указания. И двамата ликвидираха националния суверенитет. Никой от двамата не взе едно политическо решение, което да постави спирачка на ирационалността на пазарите. И двамата счетоха, под диктата на Берлин и атаките на спекулантите, че единственото решение – както в старите и жестоки ритуали – е да пожертват населението. Сякаш мъченията, наложени на обществото, могат да задоволят алчността на пазарите.

В този контекст какви възможности имат гражданите да възстановят политиката и да възкресят демокрацията? Без съмнение социалните протести се разрастват и протестните движения се множат. Засега испанското общество вярва, че тази криза е едно премеждие и че нещата скоро ще бъдат отново такива, каквито бяха. Това е мираж. Когато си даде сметка, че това няма да стане и че тези преобразувания не са „кризисни“, а структурни, които ще останат постоянно, тогава вероятно социалните протести ще достигнат високо ниво.

Какво ще искат протестиращите? За приятеля Зигмунд Бауман е ясно: „Трябва да построим една нова политическа система, която позволява нов начин на живот и една нова, истинска народна демокрация“.

Какво чакаме?

(1) В рамките на Социалния форум, организиран по време на фестивала „Рототом Сънсплаш“ в Беникасим (Кастельон) от 16 до 23 август 2012 г. http://www.rototomsunsplash.com/es
(2) Наоми Клайн, La Doctrina del shock. El auge del capitalismo del desastre (Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствия¬та) Paidos, Барселона, 2007.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
испанско издание
Превод Венко Кънев

Още от „Монд дипломатик” – на http://bg.mondediplo.com/