Пакт за стабилност, общ пазар, невъзможната реформа
ГРАЖДАНСКО НЕПОДЧИНЕНИЕ ЗА ЕДНА ЛЯВА ЕВРОПА
/ брой: 242
Бернар Касен*
* Заслужил професор в Института за европейски изследвания към университета Париж VIII и генерален секретар на „Memoire des luttes“ (Паметта за борбите).
След като ратифицира Лисабонския договор – двойник на отхвърлената през 2005 г. Европейска конституция, френският парламент трябва този месец да одобри Договора за стабилност, координация и управление (ДСКУ). Критиките на депутати от президентското мнозинство, включително на Зелените, и народното недоволство нямат особени шансове да попречат на това начинание, което поставя публичните финанси под опека. Пътища за една прогресивна Европа обаче съществуват. Ето един от тях.
ВЪЗМОЖНА ли е една лява Европа, наистина демократична, социална, солидарна и екологична, скъсала напълно с либералната политика? Имаме сериозно основание да смятаме, че Франсоа Оланд никога не е вярвал в това. На 6 май 1992 г., когато беше обикновен депутат, заяви от трибуната на Националното събрание: „Именно защото приехме глобализацията, днес сме подложени на валутни, бюджетни и финансови ограничения. При това положение единствените значими дебати са по въпроса дали приемаме или отхвърляме правилата на международния капитализъм. Включим ли се в играта на глобализацията, тези финансови, валутни и на всичко отгоре европейски правила стават задължителни“ (1). С други думи, европейското изграждане би могло да се разглежда единствено като част от либералната глобализация.
И когато двадесет години по-късно Оланд, вече президент на републиката, обещава да „преориентира“ това изграждане, той е наясно, че това не е възможно, освен в незначителна степен… И най-малкият порив за „преориентация“ действително се сблъсква с целия идеологически и институционнен механизъм на Европейския съюз. Не става въпрос само за договорите, които установяват „свободната и лоялна конкуренция“ като организационен принцип на всички политики. Става въпрос и за конкретното им изражение в десетките хиляди страници на европейското законодателство: директиви, правилници, решения. Впрочем либералите не крият това. Както признава един от най-словоохотливите сред тях – Ели Коен, управител на компанията „Жълти страници“, на „Електрисите дьо Франс – Нови енергии“ и на „Стерия“ (2), „съвкупността от пазарни политики е ограничението, което създадоха и наложиха страните членки на Европейския съюз и по-специално латинските нации (Франция, Испания, Италия), за да реформират политиката си в защитените сектори, където синдикалната дейност беше все още силна и където политическият консенсус на практика забраняваше големи изменения“ (3). Казано е пределно ясно.
В такъв случай разумно ли е да се говори за изграждане на ляв политически проект в рамките на настоящите структури на Съюза, след като те са замислени именно с цел да предотвратят подобна възможност? Ако се даде отрицателен отговор на този въпрос, налага се логичното заключение, че трябва да се променят договорите, и то из основи. Но как, дори и само за един-единствен параграф, може да се измени даден договор? Отговорът е: чрез клаузите за ревизиране, които той съдържа. Но в случая тези клаузи предвиждат правилото за единодушие… Следователно, достатъчно е правителството на една от двадесет и седемте държави членки на Съюза да каже „не“, за да се блокира цялата процедура по ревизиране, предложена от друга страна.
Своеобразно фокусничество
С НЯКОЛКО редки изключения и независимо от различията си (4) партиите, движенията и управляващите, обявяващи се за леви, си затварят очите за това институционно препятствие. Те продължават да разсъждават, поне в публичното пространство, така сякаш в Съюз с двадесет и седем, а скоро и повече от тридесет страни членки (5), може да бъде приет нов договор, почиващ на други принципи, различни от тези на Лисабонския договор. Според управляващите социалдемократи „преориентирането“, обещано от Оланд, ще мине през преговори с първоначално враждебно настроени правителства, за да се извою¬ва включването на щипка „социална насоченост“. Така Пактът за растеж и заетост, приет по инициатива на Оланд от Двадесет и седемте на 28 юни т.г., който цели да пренасочи Договора за стабилност, координация и управление (ДСКУ), е просто политическо споразумение без задължителен характер.
Според други идейни течения, които във Франция се срещат в редиците на Левия фронт (въпреки че не всички в него са единодушни по темата) и на Зелените, трябва повече да се разчита на появата на мощно европейско социално движение, за да се преустрои Съюзът на прогресивна основа. Ключова мярка в това отношение е едно голямо увеличение на бюджета на общността (който понастоящем е в размер на 1% от брутния вътрешен продукт на Съюза), позволяващо финансови трансфери, благодарение на които да се съгласуват икономиките и социалните норми на държавите членки и да се неутрализират всички форми на вътрешен дъмпинг.
Проблемът е в това, че този голям скок към „ляв федерализъм“ е утопия в обозримото бъдеще. И то не само заради институционния механизъм, описан по-горе. За съжаление, в момента съществуват само отделни островчета на европейско обществено пространство. И най-вече, понятието европейско социално движение не разполага с конкретно проявление.
Вярно е, че напоследък Европейската конфедерация на синдикатите се дистанцира до известна степен от евролиберализма (обяви се против ДСКУ), но предвид разнородния ? характер трудно е да си я представим като авангард на всеобща народна мобилизация срещу настоящите форми на европейското изграждане. Колко силна е решимостта ? ще разберем по време на общото ? събрание на 17 октомври, тъй като някои от членовете ? (по-специално испанските синдикати) искат тя да вземе решение за провеждане на мащабни шествия срещу строгите икономии във всички столици преди срещата на Европейския съвет през декември.
Колкото до вероятността от значително увеличение на бюджета на Съюза, тя се изключва като възможен вариант от правителствата, които трескаво се стремят към бюджетни икономии, и без съмнение от европейските народи, все по-враждебно настроени към всичко, което идва от Брюксел. Следователно да се претендира, че нов „ляв“ договор е възможен, без да се промени настоящата институционна рамка, е вид фокусничество.
Да променим хода на историята
СТАВА друг възможен подход, който минава през урните. Ако в дадена страна народният вот упълномощи правителството, то може да скъса без колебание с политиките на Съюза и едновременно с това да установи нови принципи, които да направляват националната политика и отношенията с други европейски страни. Това би означавало да се прояви неподчинение спрямо Съюза (без непременно да се излиза от него) и да се изгради друг модел, способен да се разпростре отвъд националните граници. Понятието европейско неподчинение (6) не предполага непременно оттегляне от Съюза. А тази възможност съществува в Лисабонския договор. Едно „неподчиняващо се“ правителство би имало интерес да възприеме стратегията на слабия спрямо силния, като изнервя партньорите си, спъва механизмите на Съюза и като остане колкото може по-дълго в него, за да сложи край на множенето на либералните мерки. Преди да се премине в офанзива е добре най-напред да се спре отстъплението…
В какво се състои тази стратегия? На първо място да не се прехвърлят в националното право директивите за либерализация, да не се отменят установените социални придобивки, да не се прилагат вече приетите директиви и да се прибягва до Люксембургския компромис (7) с цел да се предотврати приемането на нови директиви. По същия начин би трябвало да се действа и с подписаните и дори вече ратифицирани в някои страни договори, а именно Европейския механизъм за стабилност и ДСКУ, целта на които е да се спасят банките и да се наложат завинаги строги икономии на европейските народи. Някои ще възразят с основание, че подобна линия на поведение означава на практика освобождаване от „законовите рамки“ на Европейския съюз. На тях ще отговорим, че съществува една по-висша ценност – зачитането на суверенитета на всеки народ, редовно потъпкван от европейските механизми. Особено от решенията на Съда на Европейския съюз в Люксембург и от националните съдии, задължени да поемат щафетата.
Имаме всички основания да мислим, че един такъв протест ще има широк отзвук по целия континент и ще се стигне до безпрецедентна европейска политическа криза, която ще доведе до действителен мораториум върху всички мерки за либерализация, чиито подготовка и прилагане представляват обичайната работа на Комисията. Развитието на тази криза ще установи едно съвсем ново съотношение на силите. От една страна, едно или няколко „неподчиняващи се“ правителства, подкрепени от общественото мнение и от социални движения в други страни, а от друга, институции (Комисията, Съдът на Европейския съюз, Европейската централна банка) без никаква демократична легитимност, поддържани от други правителства, които трудно биха могли да накарат съгражданите си да излязат масово по улиците в тяхна подкрепа. Никога не се е случвало хората да манифестират в защита на банкерските бонуси или на намаляването на заплатите и пенсиите!
Това противопоставяне ще възникне в един критичен исторически момент, когато Европа, въпреки относителното отслабване на геополитическата ? тежест, под напора на няколко правителства все още е в състояние да промени хода на историята. И наистина, ако прегледаме големите държави и региони, констатираме, че Старият континент би могъл да обедини трите необходими условия, за да се опита да установи и предложи на останалата част от света алтернативен модел за живот в обществото – критичен мисловен потенциал, задвижени от кризата социални сили, значителна демографска и икономическа тежест. В Латинска Америка междудържавното изграждане, основаващо се на политическата логика за скъсване с либерализма (в много по-ограничен мащаб, разбира се), от проект стана реалност – Боливарския съюз на народите от нашата Америка (ALBA). Макар контекстът да е много различен, този опит ще представлява несъмнено полезен извор на вдъхновение (8).
Както в региона ALBA съжителства с Южноамериканския общ пазар (MERCOSUR), като се стреми да повлияе на насоката му на развитие, бихме могли да си представим и едно съвместно съжителство на две европейски конфигурации. Едната, например, „лява“, първоначално с много ограничен състав, дори с един-единствен член, но призвана да се разрасне, а другата – либерална, какъвто е случаят сега. Това съжителство неизбежно ще доведе до промени и ще наложи известно преустройство, по-възможност съгласувано, на единния пазар, като ще се стигне дори до мерки за търговска закрила. Ако опитите на левицата успеят, те биха могли да повлекат и други след себе си, което да им позволи в даден момент да постигнат мнозинство в Европа.
Независимо дали междувременно еврозоната ще се разпадне или не, съществуването на две отделни европейски конфигурации би поставило въпроса за единната валута. То би могло да доведе до въвеждане на две относително еднородни валутни зони, свързани помежду си, или до европейска обща, но не единна валута, която ще бъде единствената конвертируема, като ще има съгласуващи механизми, съобразени с националните валути.
Това решение напомня за Европейската валутна система, но с една съществена разлика. Тогава екюто (9) противно на еврото беше виртуална валута и националните валути бяха конвертируеми. По тази тема Жан-Пиер Шьовенман, бивш министър и сенатор от департамента Теритоар дьо Белфор, смята, че „единствената разумна насока би била едно организирано изоставяне на системата на единната валута, съгласувано в европейски мащаб“ (10). И добавя: „Но тази разумна насока не може да бъде изречена по идеологически и най-вече практически причини.“ Но нима това, което не може да бъде изразено при определена конюнктура, няма никога да може да се изрече на висок глас? Задълбочаването на кризата може да развърже езика…
Тези взривоопасни проекти предполагат голям скок в неизвестното. За сметка на това, известното е също толкова взривоопасно поради цената, която трябва да се плати за него. Тоест, ако продължи за неопределен период от време настоящата политика на строги икономии, която премахва социалните предимства, придобити в продължение на десетилетия, и свежда програмирано повечето страни от Съюза до режим на опека от страна на „тройката“ (ЕК, ЕЦБ, МВФ), тогава бихме могли да говорим в минало време за европейската демокрация и може би дори за самата идея, наречена Европа.
Бележки
(1) Цитирано от Christophe Deloire, Christophe Dubois, Circus Politicus (Политически цирк), Albin Michel, Париж, 2012.
(2) Коен е също научен ръководител в Националния център за научни изследвания (CNRS) и професор в Института за политически изследвания. Вж. Рено Ламбер, „Икономисти наемници“, Монд дипломатик в Дума, 15 март 2012.
(3) Elie Cohen, La Tentation hexagonale (Френското изкушение), Fayard, Париж, 1996.
(4) Вж. Антоан Шварц, „Френската левица се препъва в Европа“, Монд дипломатик в Дума, 2 юни 2011.
(5) Хърватия ще влезе в Европейския съюз през 2013 г., а пет други държави са със статут на кандидати: Бившата югославска република Македония, Исландия, Черна гора, Сърбия и Турция.
(6) Вж. Aurelien Bernier, Desobeissons a l’Union europeenne! (Да не се подчиняваме на Европейския съюз!), Mille et une nuits, Париж, 2011.
(7) Когато генерал Де Гол прибягна до т. нар. политика на „празния стол“ през 1966 г., за да промени Общата селскостопанска политика, той постигна успех и това бе наречено Люксембургски компромис. Вж. „Франция извън европейския консенсус“, Монд дипломатик, януари 2007.
(8) Вж. „L’ALBA s’elargit et monte en puissance“ (ALBA се разраства и набира сила), Memoire des luttes, 13 февруари 2012, www.medelu.org
(9) Създадено през 1979 г. на основата на валутите на страните от Европейската икономическа общност, ЕКЮ всъщност е акроним на European Currency Unit – ECU (Европейска валутна единица).
(10) La Newsletter de Jean-Pierre Chevenement (Бюлетин на Жан-Пиер Шьовенман), 11 септември 2012.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Павлина Колева
Още от „Монд дипломатик” – на http://bg.mondediplo.com/