Да сменим системата

Игнасио Рамоне
 
НАЙ-въодушевените европофили повтарят безспир, че ако нямахме еврото, последствията от кризата щяха да са много по-лоши за много европейски страни. Обожествяват еврото – силно и закрилящо. Такава е доктрината им и те я защищават фанатично. Би трябвало обаче да обяснят на гърците и на ирландците, и на португалците, и на испанците, и на италианците и на много други европейски граждани, разтърсени от т.нар. необходими реформи, какво разбират под „много по-лоши последствия“. На практика тези последствия са толкова непоносими на социално равнище, че в много страни на еврозоната се надига – и не без основание – една дълбока враждебност към еврото и към Европейския съюз.
     
  Не им липсват аргументи на тези „възмутени“ хора. Защото еврото, парична единица на 17 държави с 350 милиона жители, е инструмент с едно-единствено приложение – да заздравява неолибералните догми (1), на които се основава Европейският съюз. Тези догми, установени с Пакта за стабилност от 1997 г. и утвърдени от Европейската централна банка, са основно три – стабилност на цените, бюджетно равновесие и конкуренция. Никакво отношение към социалните въпроси, никакъв стремеж да се намали безработицата, никаква политическа воля за поддържане на растежа и естествено никакво усилие в защита на Държавата на благоденствието.
   
    В сегашния водовъртеж гражданите започват да разбират, че както Европейският съюз, така и еврото, са били примамка, целяща да ги вкара в неолибералния капан, от който не се излиза лесно. Сега са в ръцете на пазарите. Защото така искаха съвсем явно политическите ръководители (и от дясно, и от ляво), които от три десетилетия изграждат Европейския съюз. Те систематично обезсилваха държавата, за да осигуряват все повече пространство и възможности за пазарите и спекулантите.
     
  Затова се реши, под натиска на Германия, Европейската централна банка да бъде „напълно независима“ от правителствата (2). А това означава, че банката всъщност е извън периметъра на демокрацията. По този начин нито гражданите, нито избраните от тях правителства могат да затруднят действията на неолибералите.
     
  Днес безсилието на политиците и независимостта на Централната банка са отчасти отговорни за неспособността на Европа да реши драмата с гръцкия дълг. Другата причина е, че под привидното единство Европейският съюз (в този случай еврозоната) е разделен на два лагера, почти непримирими един към друг. От едната страна са Германия и зоната й на влияние Бенелюкс, Австрия и Финландия, а от другата – Франция, Италия, Испания, Ирландия, Португалия и Гърция.
     
  Знае се произходът на гръцкия дълг, както и този на останалите периферни страни, засегнати от кризата на държавния дълг. Когато Гърция бе приета в еврозоната (3), финансовите институции веднага „прецениха“, че тази малка държава, очевидно крехка и с недостатъчни ресурси, въпреки това предлага всички необходими гаранции, за да ? бъдат отпуснати много и евтини заеми. Над Атина заваляха оферти за финансиране със съвсем ниски лихви, особено от страна на немски и френски банки, които подтикнаха гръцките управници да задлъжнеят на ниска цена и за дълъг период, за да купят военни снаряжения (4), главно от Германия и Франция…
 
      Финансовата криза, избухнала през 2008 г., обхвана бързо и европейската банкова система. Финансовите учреждения останаха без пари в наличност и съкратиха драстично заемите. Това заплашваше да задуши цялата икономика. За да избегнат това, държавите наляха масово пари в банките. И ги спасиха. Така задлъжняха още повече, защото купиха пари на международния пазар, тъй като Европейската централна банка отказа да ги подпомогне. В този момент неочаквано се намесиха оценъчните агенции, които осъдиха прекомерното задлъжняване на държавите. А то стана именно за да се спасят банките! Лихвите на заемите за най-задлъжнелите държави се стрелнаха нагоре… И настъпи кризата на държавния дълг.
 
      Сам по себе си гръцкият дълг е незначителен, като се има предвид, че брутният вътрешен продукт (БВП) на Гърция представлява по-малко от 3% от БВП на еврозоната. Технически погледнато, проблемът трябваше да се реши без големи трудности преди повече от година. Но консервативното немско правителство, което беше изправено пред сложни местни избори (в крайна сметка загубени), реши, че няма на бъде „морално справедливо“ гърците, обвинени в „корупция“ и „мързел“, да се измъкнат толкова бързо от това лошо положение. Трябваше да бъдат наказани, та „лошият пример“ да не зарази и други.
     
  Една прекалено бърза помощ за Атина „ще има отрицателен ефект и други страни в трудно положение ще престанат да правят усилия“, заяви Ангела Меркел (5). Затова с помощта на съюзниците си Берлин започна да създава пречки от всякакво естество. А месеците минаваха.
     
  Пазарите, възбудени от несъгласията в Европейския съюз, използваха това, за да се ожесточат срещу Гърция. Тогава всичко се усложни. В крайна сметка Германия прие един непълен план за помощ на Гърция с условието да се включи и Международният валутен фонд (МВФ). Защо? По две причини. Първо, защото се смяташе, че европейските институции нямат достатъчно строг палач, който да накаже гърците. Второ, защото МВФ от 40 години се е специализирал да изисква антисоциални усилия от задлъжнелите страни. Рецептите му, прилагани с ярост в Латинска Америка през 70-те и 80-те години, са все същите – вдигане на лихвите по потребителските кредити, брутално орязване на държавните бюджети, стриктен контрол на заплатите, повсеместни приватизации…(6)
 
      Правителството на Папандреу се примири да приложи един дивашки план за икономии. Но злото вече беше сторено. Ритъмът на европейската политика е бавен и дълъг, а на пазарите е непосредствен и  бърз. Спекулантите разбраха, че Европейският съюз е гигант без политически мозък, а еврото е „силна валута“, зад която – както никога досега в историята – не стои никаква политическа власт. Нападнаха Ирландия, всичко се повтори и те пак спечелиха. Нападнаха Португалия и отново спечелиха. Нападнаха Испания и Италия и правителствата на тези страни забързано си самоналожиха непопулярните рецепти на МВФ.
     
  Сега из цяла Европа се шири „експанзивна доктрина за строги икономии“. Нейните пропагандатори я представят като универсален икономически еликсир, а в действителност тя причинява истински злини в социалния сектор. И още по-зле – тази политика на съкращения на бюджета задълбочава кризата, задушава малки и големи предприятия, като оскъпява финансирането им и погребва всяка перспектива за бързо икономическо възстановяване. Блъскат държавите по спиралата към собственото им унищожение, приходите намаляват, няма растеж, безработицата се увеличава, нежеланите рейтингови агенции намаляват оценките, лихвите по държавния дълг се увеличават, общото положение се влошава и държавите отново търсят помощ (7). Гърция, Ирландия и Португалия, единствените три държави, „подпомогнати“ досега от Европейския съюз чрез Европейския фонд за стабилизиране и от МВФ, бяха блъснати от тези, които Пол Кругман нарича „фанатиците на страданието“ (8), по тази фатална пързалка.
     
  „Пактът за еврото“, сключен през март, също не решава нищо. В действителност той е още едно затягане на гайката за икономии, едно споразумение за „конкурентоспособност“, което предвижда нови орязвания на обществените разходи и повече мерки за фискална дисциплина. И ощетява главно и отново трудещите се. Заплашва с наказания държавите, които не изпълняват Пакта за стабилност (9). Предлага опекунство за публичния дълг и постоянен ритъм на намаляването му, тоест ново намаляване на суверенитета. „Европейските страни трябва да имат по-малко свобода да сключват дългове“, твърди Лоренцо Бини Смаги, член на управителния съвет на Европейската централна банка. Някои европократи (европейски бюрократи) отиват още по-далеч, като предлагат от правителствата, неспазващи Пакта за стабилност, да се отнеме отговорността да ръководят собствените си финанси…
 
      Всичко това е абсурдно и гнусно. Резултатът е обедняване на европейските общества в полза на банките, големите предприятия и международните спекуланти. Засега законният протест на гражданите се насочва срещу собствените им управници, благосклонни марионетки на пазарите. А какво ще стане, когато решат да насочат гнева си срещу истинския виновник, тоест срещу системата или самия Европейски съюз?
   
Бележки:
  (1) Фиксирани в Договорите от Маастрих (1993), Амстердам (1999),  Ница (2003) и Лисабон (2009).
   
   (2) Сред многото други ограничения е и това, че Европейската централна банка не може да дава пари назаем на държавите, а само на частни банки.
   
   (3) Благодарение на един отчет за икономическото състояние, фалшифициран и натъкмен от предишното консервативно правителство с помощта на американската банка „Голдман Сакс“.
  
   (4) Гърция е най-големият вносител на оръжия в Европейския съюз и е държавата, която отделя за отбраната най-високия процент от БВП, поради напрежението в отношенията с Турция.
  
   (5) „El Pa?s“, Madrid, 18 юли 2011.
  
   (6) Вж. Philippe Askenazy, „L’aust?rit? impos?e ? la Gr?ce, de Charybde en Scylla“ (Икономиите, наложени на Гърция от Сцила и Харибда), „Le Monde“, Paris, 19 юли 2011.
  
   (7) Въпреки че бе посрещнат с облекчение от либералната преса, новият план за спасяване на Гърция, оповестен на 21 юли, няма да послужи за нищо. Пазарите и фондовете лешояди усетиха кръвта и няма да преустановят атаките си, докато не бъдат спрени с истински структурни промени. 
  
   (8) Пол Кругман, „Cuando la austeridad falla“ (Когато икономиите не вършат работа), „El Pa?s“, 24 май 2011.

   (9) Пактът фиксира границата на бюджетния дефицит до 3% от БВП, а на държавния дълг – до 60% от БВП.

Август 2011
LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание
Превод Венко Кънев

www.bg.mondediplo.com