Етюд за въдица и лумбаго

За Панчаревското езеро Вовата Смирноф не обичаше да споменава. Имаше си лични причини за туй подминаване. Останал бе с убеждението, че оттам му дойде лумбагото. Може и да е прав, а може и да не е, но белята ни връхлетя в края на зимата.
Стопила се бе ледената покривка, та заметнахме на дъно. Все се надявахме някой поогладнял смадок да ни хареса рибето, а се натъкнахме на клен. Досами брега го домъкна Вовата, майстор си беше той на тая операция, но бързо прецени, че без кепа няма да стане, та се приведе и го сграбчи с дясната си ръка. Камъкът ли бе от хлъзгавите, грайферите на ботушите ли се бяха износили или пък вълнението му бе над нормата, но тъй и се забучи във водата - с главата надолу... А пък - дълбоко. Три-четири метра. Бая адреналин насъбрах, докато го изчакам да се покаже.
Аз шашнат, а той щастлив, та чак и ухилен. Сочи ми клена и пръхти ли, пръхти от удоволствие.
- А въдицата? - викнах му аз.
- Майната й на нея! Поеми клена!
Наведох се да изпълня молбата му, но от същия камък, та и на мен ми се случи същото. Запличкахме се в студеното като мартенски моржове. Е, измъкнахме се някакси, но без рибата и без въдицата.
Съблякохме се почти до голо, надухме парното на жигулката и директно в "Младост".
Леля Величка, чистачката на входа, за малко не изпусна греблото, като ни видя, че шляпаме боси по току-що сторената снежна пътека.
- Иванчо, к'во се е случило?
- Шшшт! - заканих й се с пръст. - Избягахме от лудницата! Все едно, че не си ни виждала!
Милата женица... И досега ме гледа с някакво нескрито съжаление. Все се каня да й кажа истината, но нали и други си мислят, че ако някой е станал артист, няма начин да не шавърка и нещо лудичко в гена му, та...
Та този беше случаят, когато Вовката се раздели с най-дългата си въдица, но пък се сдоби с едно вечно лумбаго.