Единаци

Случи ми се да чета отзив за книга при вече разточена софра - издъних се. Няма сила, дето ще  накара бедния пишещ брат да зареже пълна маса, та да се заслуша в слова, които още повече са отредени не за него, а за другиго. Книгата беше "Единаци" на Йото Пацов, а на мен все ми е в акъла написаното за нея от Янко Станоев в "Словото днес". Първо, Янко е на "ти" с краткия разказ като малцина белетристи у нас, и второ, пише за Йото като за побратим в жанра, но и като за ловец, който ни води из различни места като опитен егер, следваме го и му вярваме, защото знаем, че няма да се върнем с празни ръце, без рядък трофей - хубавия кратък разказ. Не съм казвал, но ще повторя, както ни нареждаше старшината, че у нас добрите майстори на разкази са неколцина и те се броят на пръстите на едната ръка. Авторът на "Единаци" е твърдо един от тях. Свидливите и самовлюбени писатели търсят винаги едрия лов, а се знае, че, пак ще напомня Янко Станоев: опитайте се да уцелите дребна пойна птичка или да се прицелите в къса капризна история, и ще видите, че във всяка литература романисти с лопата да ги ринеш, а разказвачите се броят на пръсти. Вярно, Йото Пацов е опитал и меда, и жилото на романа, пише и удивителна поезия, бива го в публицистиката, документалистиката и есеистиката. Той е ъгловат човек, раздира се между поезията, белетристиката, езотериката, фотографията, ловните приключения, пътешествията, вестникарството, публицистиката, не обича равното, пригладеното, рендосаното, предпочита импровизацията, потеклото му е от село Ъглен, оттам са и литературните му герои, но ако съм вещер, ще му предрека бъдещето най-вече в късия разказ а ла Уйлям Сидни Портър, сиреч О'Хенри. Казвам това, защото той, когато пише, има способността просто да пропуска епизодите, които хората най-често пропускат при четене. А това наред с поантата е основното за истинския разказ.
Чета разказа "Бяс", героят му, той самият, дере дивата котка, която е убил в овчарска сая,  та си спомних една история отпреди двайсет години: Йото дере зайци в банята в дома ми в Прага. Донесе си дивеча, одра си го, изядохме го. Какво сме си говорили в оная вечер в кореспондентския пункт на ДУМА не помня, а времето беше смутно. Но как сръчно моят гост се оправи със зайците, не съм забравил. Но аз започнах от разказа "Бяс", та си спомних що следва след одраната котка, след като думата бяс изсъсква като усойница. Ужас! Оказа се, "че и през тези миниатюрни убождания тоя невидим мънък (става дума за беса) може да влезе в тебе, да отиде до мозъка ти и да го направи на желе, като направи на желе спомените ти, талантите ти, любовта ти, миналото и бъдещето, и те хвърли в едно диво настояще на вой и свирепост..." Колко ужасяващо, но и искрено и човешко!
В своите разкази Йото Пацов не търси отговори, това правят набедените за писатели.  "Задавам си въпроса - ама не си отговарям - то, ако си отговаряхме на въпросите, този свят щеше да е съвсем просто нещо" - четем в един от разказите. Защото на живота чалъмът е да му хванеш чалъма. И всеки посвоему търси колая на живота - един сам като язовец, без да го интересуват ни правила, ни забрани, друг живее с принципа - каквото на другите правиш, ще те стигне и теб, трети се интересува от света Божи, само където е пикал дяволът.
Йото знае моята слабост към Родопите, тази планина и нейните хора не са му чужди, уверявал съм се, та искам да ви припомня разказа му "Руфинкината". В него е уловил нещо важно от душевния портрет на родопчанина, познал и осмислил красотата на песента и словото, на веселието и взаимното опрощение. Да припомня: Катаджия спира водач за проверка на документите му и от дума на дума се оказва, че и двамата са от село Сърница и песента ги събира ведно, тук, далеч от родопското село. Благодаря на Йото и за нещо, което друг няма как да види: той цитира целия текст на знаменитата песен "Делю хайдутин", с ония думи, които кой знае защо не се пеят публично: "не са е родил чилякън, дену ще Деля убие!" Не зная откъде го е взел, но това е оригиналът.
Ловджийските му разкази не са весели истории от излет, каквито много често ни се предлагат от авджии, които си въобразяват, че разказването вече е разказ. Всякаквите разкази не са интересни случки и мохабетчийски истории от Ъглен, макар че писателят не крие, че са почерпени оттам, а белетристичните късове са наситени с живия живот на колоритни герои, които се опитват да хванат  чалъма на този пуст живот.
Йото Пацов сигурно е разбрал, че истинският писател е единак. Впрочем Греъм Грийн казва: "В по-голямата си част писането е самотна и неудовлетворяваща работа. Човек е вързан за масата, стола и купчината хартия." Ще добавя и компютъра.