Дон Кихот от Пирдоп

Георги Драмбозов

Измежду стотиците български писатели, политици, общественици и педагози, живели и творили в края на ХIX и началото на ХХ век, личи името и на писателя Тодор Влайков, който   председателства Съюза на българските писатели (СБП) от 1928 до 1930 г. На 10-годишнината от неговата кончина Левкийският епископ Партений изрича с прискърбие паметни думи на гроба му: "Такава изтънченост на една проста душа е рядко явление и в чуждата литература!"  
В "доброто старо време", когато все още шофирах усилено, на път за "морските ни съюзни владения", минавах винаги Подбалканския път, пресичах "на верев" Златица и отбивах в Пирдоп. Там, в центъра, близо до читалище "Напредък", ме  посрещаше внушителният паметник на г-на Влайкова - писателя и журналиста с псевдонима Веселин. Както и в живота, той се подпира с бастун, носи монокъл, излъчва благородство, внушава уважение и изисква признание.
Роден е на 13 февруария 1865-то лето в семейството на заможния пирдопчанин Генчо Влайков и посреща Освобождението ни от турско робство, едва изпълнил 13 години. На прага на "тийнейджърството" си, завършил отлично и надскочил знанията от Пирдопското училище, е  пратен от баща си "да става човек" в Софийската мъжка гимназия. Освен високо за времето си образование, което получава там, той прави първите си опити като поет и разказвач, а през 1885-а вече е студент по филология в Московския университет. Има нещо сходно в жеста, който и той, и десетки български младежи - студенти по на двайсетина години в Русия или по Австро-Унгария правят тогава. Те, точно като пирдопчанина Тодор Влайков, който ще се прочуе в бъдеще или като свищовеца Цветан Радославов, бъдещия създател на българския химн, захвърлят всичко и тръгват към майка България, за да се бият като доброволци в Сръбско-българската война. Тя е недостойна за крал Милан авантюра, която цели да обeзсмисли Съединението на Княжеството с Източна Румелия, но била, както всички знаят, "благословена" от самия руски император Александър Трети. Този нелицеприятен факт в иначе братските  българо-руски отношения ги разклаща за години напред, но младият Тодор се сражава геройски от Сливница до Гургулят, не се трогва от "рицарския обет" за вярност между сръбския и руския самодържец и се връща да си доучи филологията с чувството за изпълнен дълг... През 1887-ма, в една мразовита московска вечер, той завършва повестта си "Дядо Славчовата унука" и когато по-късно в родината се изказват ласкаво за нейния автор, точно с нея се вписва трайно в българската художествена проза...
Най-неочаквано, една година преди дипломирането си, той се връща в България и направо се цани за главен учител в Пирдоп: "Тук ми е силата, в дасканлъка. Тъй най-добре ще служа на своя народ!"... Тодор Влайков - Веселин наивно си мечтае да осъвремени българското училище, да стигне то до високото европейско ниво за преподаване на знания още преди края на ХIX век. Но мечтите на младия учител утихват постепенно... Той е "модерен даскал" в елитната гимназия на старата столица Търново, главен училищен инспектор в новата столица София, но се разочарова безкрайно от политическите назначения в образованието на свободното ни Княжество България... И с цялата енергия на младостта си бъдещият председател на писателския съюз се втурва в политическия живот, защото пак наивно и по Дон Кихотовски вярва, че нравствените проблеми пред българското общество могат да се изкоренят, а не да се лекуват техните симптоми с просвещение.
По това време Влайков се възхищава най-много от Петко Славейков, чувства се демократ по убеждение, но политиканстването и партизанщината, които вече са на мода, го отвращават. И в 1902-ра писателят става учредител на Радикалната партия, в която, както самият той признава, "влазяме само ние, идеалистите". Става съосновател и редактор на списание "Демократически преглед" и близо двадесет години завежда обществено-политическия му отдел, докато окончателно се убеждава, че конюнктурата не се променя само с идеализъм... Водещ мотив в творчеството на Влайков е българското страдание и този наш интелектуален рицар "Дон Кихот от Пирдоп" проповядва човеколюбие - и с повести като "Дядо Славчовата унука", "Житието на една майка" и "Стрина Венковица", с разкази и есета като "Косач" или "Седянка", с мемоарите си в две части под наслов "Преживяното" и т.н....
Тодор Влайков председателства СБП две години и половина, през 1930-а отказва преизбиране, постепенно започва да ослепява и се отдава на откривателството на млади таланти, както и на мемоаристика. В навечерието на 100-годишнината на своя съюз ние сме длъжни да му отдадем онези почит и признание, които не успя да получи приживе, застанал скромно в сянката на следосвобожденската ни литературна класика.