Дирижиран тътен

В средствата за масова информация у нас напоследък редовно присъстват жалби и коментари относно задаващите се проблеми със свободата на словото в Унгария. Което дефинитивно се явява повече резоньорски отзвук от загрижеността у европейското обществено мнение, отколкото рожба на някакво самостоятелно, местно българско гражданско движение на мисълта. Основният въпрос, който се подминава или заобикаля обаче, е, че онова, което евентуално предстои в Унгария, ние отдавна сме си го организирали у нас без специални за целта закони, а на базата на структурата на собствеността, на произтичащата от нея материална зависимост, на неграмотността, сервилността, малодушието и съответно автоцензурата при опиниънмейкърите.
Нормално е за някои масмедии плоският данък да е свещена крава. Много обезпокоително е, когато такива са доминантно мнозинство. А обилно публично демонстираната любов към министър-председателя кой знае защо директно и все по-натрапчиво се асоциира с Оруеловото "министерство на любовта".
В България още сме твърде далеч от "феномена Берлускони", но все пак концентрацията в едни и същи ръце на няколко телевизии, едната от които с национално влияние, плюс второстепенен вестник, би трябвало непременно

да запали червената лампичка

в Комисията за защита на конкуренцията. Същата комисия не би трябвало да допусне и състоялото се преди месец-два репродуциране на статуквото, при което двата водещи всекидневника, колкото и коренно различни да са главните им редактори, практически остават да се направляват от едно и също място. А и доколкото може да се съди, въпросното "място", вече значително по-директно от преди, е ситуирано сред тукашните олигархични кръгове.
По този и не само по този начин ситуацията на медийния пазар у нас е много далеч от перфектната. Тук икономическият анализатор без особено затруднение би могъл да констатира наличието на т.нар. монополистична конкуренция, при която "водещите" задават тон "в съответствие с актуалните повели", а усилията на останалите, "водени" или стараещи се да маневрират автономно, нямат кой знае какво обществено значение, защото влиянието им е маргинално, сегментарно, секторално, регионално или прочие "суб" на последните три.
Необходимите с оглед публичния интерес корекции от страна на обществените медии с годините последователно придобиваха по нашите географски ширини своеобразни затихващи функции, вместо - цивилизационно адекватно, въпросните функции да се засилват. Но все пак в интерес на справедливостта би трябвало да се отбележат редица позитивни за гражданското общество изяви по БНР. А що се отнася до БНТ, там катастрофата съвсем не е от вчера, нито само на предишното и сегашното ръководство, тя е с исторически приемствени общоконцептуални и конкретни интелектуално личностни измерения. Последните в по-новото време, преди години, синтезирано бяха формулирани посредством крилата ултраконформистка фраза, че медиите вървели след победителите.
Двете десетилетия по балкански вулгарно неолиберално дирижиран нашенски преход възпитаха не един и двама в идеологията на

"обществото на лактите"

и в пазарен фундаментализъм. Междувременно самите социални ценности у нас пределно се елементаризираха и примитивизираха. Пространството на духовността в България продължава да се стеснява и вече съществува най-вече на базата на откъслечно проблясващи индивидуални творчески и "консумативни" потребности, често изненадващи като потенциал и мотивация, но същевременно стигматизирани с достатъчна доза безнадеждност, като поглед напред. Цялостното ни деградиране като нация днес не би могло аргументирано да се оспорва от никого.
Дори страни, в които неолиберализмът, либертарианството, неоконсерватизмът и сляпата вяра в самокоригиращия се пазар съвсем не се взимаха дотолкова насериозно и буквално, колкото това беше двадесет години у нас, и които страни не разрушиха и не демонтираха държавността си, в един момент се озоваха в изключително дълбока криза. Измъкването от "Голямата рецесия" на 2008 г. не случайно в развития свят става въз основа на държавността. Обаче тогава кого и защо учудва перманентното, неизчезващо, латентно и все наново избуяващо, напоследък възпроизвело се за пореден път у нас, публично чувство или съзнание за безперспективност?
Дори и през настоящата 2011 г. лекичко, с 2% нагоре, българската икономика да отлепи от дъното, дори през 2012 г. с мъничко - около 1-2%, да повишим благосъстоянието си, големите въпроси пред българското общество не само че остават далеч от решение или от фазата на решаване. Те публично нито се поставят, нито се дискутират. Засилващата се социална поляризация неусетно, но постъпателно ни лишава от общобългарски ориентири, от обединяващи ни обществени идеи и стимули.
Перманентният тътен от неолиберални баналности по българските масмедии е добре структуриран и дирижиран. Плаща се на поне пет институтчета на смени да приказват с малки вариации едно и също, запълвайки по този начин нишата в публичното пространство, която нормално би трябвало да е отредена за дискусии.
Наскоро имах интересен разговор с известна и талантлива журналистка (двете прилагателни във визираната професия твърде рядко вървят ръка за ръка). Тя твърдеше, че опознавайки отблизо всеприсъстващите лица, занимаващи се единствено с икономически интервюта и текущи "анализи" по медиите, останала приятно впечатлена, че някои от тях се оказали интелигентни младежи, намиращи включително време да се съмняват и разочароват от онова, което проповядвали.
Вярно е, че препитанието с неолиберализъм в София в никакъв случай невинаги е безгрижно, нито пък се явява задължително сладко и лесно за преглъщане. Но поне за моето поколение съществува голяма разлика между фаустовския договор с Мефистофел в името на научното любопитство и познание и тукашния абсолютно

откровен слугинаж

на който ежедневно, дори не напоително, а бедствено наводняващо, ставаме свидетели.
Българското общество задължително би следвало не днес и утре, а още вчера, в името на непосредственото си оцеляване да си даде сметка за жизнената важност на своите традиционно добри и полезни социални структури, каквито са държавното образование и здравеопазването. То трябва да продължи да подкрепя науката и културата, защото даже поверяването им в ръцете само на "добрата воля" на някого си, сиреч разчитането единствено на филантропията и на потребностите на бизнеса и "пазара като такъв", означава тяхното сигурно погубване.
Обречено преследващите ни обществени несполуки се дължат не само на некачествеността на партийното управление и партийната опозиция, но и на това, че у нас има много още какво да се желае от профсъюзите, от гражданските движения и инициативи, от обикновеното гражданско съзнание и действие. Дали когато за обективността напишеш "за съжаление", това не е нещо като самопризнание за окончателно развенчани илюзии?