БЯЛО И ЧЕРНО

Георги Коновски

"Такъв е животът - мислеше си Иванов. - Като роял - черни и бели клавиши, една музика... А накрая хлопват капака..."
Преди малко му бяха съобщили, че бившият му класен е починал. От какво? От каквото всички бивши учители - от пенсията... Та сега черният клавиш звучеше в душата му. Обаче внезапно се отвори вратата и белият клавиш нежно запя. Защото влезе Ленчето. Млада, руса, свежа, с трапчинки, късо носле, стройни крака... Какво повече да иска един шеф от секретарката си... Иванов й се усмихна, зае позата "Добър шеф внимателно изслушва подчинен"...
Някаква жена го търсела. Чакала вече половин час, не искала да се запише за прием утре, важно било. Иванов кимна - трябваше му малко разсейване след лошата новина.
Влезе дамата. Свежа като кисела краставичка, също така чаровна, силна - иначе не би могла да носи житейските грижи под вида на излишни килограми. Опита се да му се усмихне, но заплака. Което накара Иванов да й предложи учтиво стол, да отвори бутилчица минерална вода, дори кутийката със салфетки да поднесе.
Е, нищо оригинално. Беше му омръзнало вече да симулира съпричастност, да демонстрира разбиране, да маркира съчувствие, но... работа, какво да правиш... Дамата подсмука няколко пъти въздух, пак се издуха в нова салфетка, после занарежда. Била жената на Петров... Подпрян на модерното бюро, Иванов кимаше, макар че хич и не се сещаше кой е тоя Петров. Във фирмата имаше поне сто човека, а задачата на шефа не беше да помни кой какъв е, а да намира начин да изсмуче всичко от служителите. Бързо, технично, по възможност видимо в рамките на закона и морала... Обаче Петров бил толкова трудолюбив... Така обичал работата си... И фирмата била дом за него... А той - Иванов, де! - бил баща същински, авторитет и кумир. Но Петров все на една заплата си стоял, все на същото място, както преди десет години... И ето - тя, жена му, която много го обичала, се решила... Тук Иванов се сепна, поогледа я пак... Не бе - май няма къде да скрие пистолет или нож... Де да беше по-млада - щеше да е сигурен... Но на тия години... И с това застудяване... Може да завре някъде оръжието и като почне...
Обаче май оръжие наистина нямаше. Изглежда дамата разчиташе да пробие желязното му сърце посредством ръждясване от водопадите сълзи... Тогава тя каза, а Иванов едва не подскочи.
- И съм готова на всичко, затова дойдох. Ваша съм! Вземете ме!
Иванов не повярва на ушите си.
- Моллля?!
- Вземете ме, съгласна съм на всичко! Само му вдигнете заплатата!
Нещата бяха по-страшни, отколкото изглеждаха.
- Никой няма да разбере! Ще се срещаме тайно!
Иванов беше пробвал какво ли не. Веднъж, по време на едни преговори нейде в Калмикия, дори сурово конско месо с червеи му поднесоха... И яде! Толкова много беше заложено, че се прежали, но втори път не би посмял! А ето - сега ставаше по-страшно.
При спомена за онова месо Иванов се сепна, подскочи и натисна звънеца за охраната. После се сети нещо и каза:
- Госпожо, значи на всичко сте готова за мъжа си?
- Да!
Иванов се усмихна на влизащите охранници и с жест ги отпрати в ъгъла. Сетне се наведе към дамата и тихо каза:
- Щом е така - ами разведете се с вашия Петров. Нали на всичко сте готова? Тогава той да се ожени за Ленчето секретарката. И тя да дойде - готова на всичко...