Българинът знае, че завистта е грях
В душата на всеки се таи нещо тъмно и нелицеприятно, което човек крие
/ брой: 116
В Гера, Ерфурт, Берлин или в Дрезден, беше толкова отдавна, съм влязла за пръв път в катедрала, тогава не правех разлика между католическа и протестантска. Сигурна съм обаче, че бях поразена от "Томаскирхе" в Лайпциг, в която от 1723 до 1750 г. е бил хормайстор Йохан Себастиан Бах - снимала съм се и пред паметника му, който в цял ръст краси входа на църквата. Някои от най-известните си кантати Бах написва за хора на тази църква, създаден още през ХIII век, откогато датира и самата постройка, останала единствена от по-стар манастирски комплекс. В нея е най-големият орган в Германия. В същата "Томаскирхе" с проповед на Петдесетница през 1539 г. Мартин Лутер обявява нахлуването на протестантството в Лайпциг.
Изповедалня в Люксембург
Бергамо, Италия
В Павия, Италия
Години по-късно ме порази комплекса в центъра на Гент - църквата "Св.Николай", камбанарията и катедралата "St.Baaf". В невероятни катедрали влизах в Монс и Ойпен, слушах чудесен девически хор - пловдивският "Евмолпея", в капуцинската църква "Св. Антоний" в Аалст.
Дълго правих опит "да хвана" в кадър цялата "Нотр Дам" в Люксембург, която има статут на катедрала от 1870 г. насам, когато папа Пий ХI посвещава църквата на "Св. Дева Мария". Първата внушителна католическа катедралата по пътя на Запад е "Възнесение Богородично" в Загреб.
Наскоро бях в Бергамо и в катедралата, в която е погребан роденият там Гаетано Доницети. Дивих се, както всеки турист, и на Дуомо ди Милано - забележителна готическа постройка, уникална по архитектура и размери. Обикаляйки величествените храмове, градени столетия с лептата на заможни богомолци, забелязах и кокетните дървени помещения, приличащи на миниатюрни къщурки, приютени край стените на западнохристиянските храмове. Ако не в действителност, то всеки ги е виждал на кино. Това са местата за изповед у католици и протестанти и всяка изповедалня е произведение на изкуството. Сигурно това е бил сериозен бизнес навремето, както изработката на ювелирно резбованите олтари в православните черкви.
Снимала съм строги, мрачни, с неудобен, наклонен напред праг за колениченето изповедални. Виждала съм изящни, с тапицирано столче за грешника, богато украсени с дърворезба, изобразяваща сцени от Светото писание. Повечето носят надпис, указващ предназначението им. На някои са поставени малки червени лампички, които светват, когато в тях някой се покайва.
Приличат си неизменно по това, че преградата за общуване затруднява визуалния контакт, като че за да улесни изповядващият се, неподготвен да срещне очите на свещеника. Сигурно за изработката на изповедалните е имало нарочни майстори и това е бил доходен занаят, защото колкото по-голяма е катедралата, толкова повече са местата за изповед.
Тези интересни, тайнствени и създадени за пряко общение с бога помещения възбудиха любопитството ми и ме накараха да тръгна по дирята на религиозната догма и традиция с въпросите: що е изповед, какво е грях, кога и пред кого християнинът са покайва.
Съединяването с Исус Христос - визуално при взимането на причастие, всеки истински християнин смята за свое задължение. Като християнско задължение обаче изповедта предшества причастието. Покаянието е дълбоко личен мотив и всеки сам решава да се покае. Взел това решение, християнинът отива при свещеника. Пред иконата на Христос недостойният свидетел - свещеникът, прочел две молитви, изслушва съкровената изповед. Каещият се трябва да си представи, че е застанал пред самия Бог и всичко, което смята, че му тежи или му пречи да вземе причастие, за да се съедини с Бога, трябва да сподели, заразказва отец Коста Пеев от Горнобанския храм "Св. Николай Мирликийски чудотворец".
За да бъде допуснат до изповед, покаялият се трябва да е преди всичко християнин - кръстен и миропомазан в Светата православна църква. Забранено е свещеник да изповядва католици или принадлежащи към протестантските секти, обясняват духовниците, освен ако католиците не са преминали в лоното на Светата православна църква.
Духовникът има право да наложи "дребни наказания", т.нар. епитимии - задължения да не се причестява християнинът за определен период от време. За вярващите хора това е голямо наказание, твърди отец Коста, защото те се смятат длъжни да се причестяват, съединявайки се с Бога. Вероятно психосоматично, а може и верски, християнинът смята, че няма да му върви - да е жив и здрав, за да осъществи помислите и задълженията си, затова иска да се причести. И ако свещеникът му наложи месеци да не се причестява, това си е истинско наказание.
Духовниците обаче смятат, че не бива прекалено явно да се налагат епитимиите, защото това създава у хората брожение. Ако на известен човек му се наложи да не се причестява дълго време, другите ще забележат, затова се внимава с наказанията, за да не се стига до съблазняване, разбирано като изкушение за помисъл и подозрение за греховност у даден човек. Християнството изповядва разбирането, че този, който съблазнява, е толкова виновен, колкото и онзи, който греши.
В ортодоксалното православие няма наложен "въпросник", по който изповедникът изпитва каещият се. Въпросите, които обичайно трябва да задава духовникът по време на изповед, са свързани с десетте божи заповеди, защото те са неотменими и всеки християнин трябва да ги знае и да се опитва да ги спазва.
В сайтовете за религиозна просвета обаче се срещат ясно формулирани въпроси, задавани при изповед на православни християни. Основно място се отделя на свързаните със седемте смъртни гряха - похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завист, горделивост. Православната църква ги признава, но за разлика от католическата извежда като самостоятелна и осма категория от гордостта - суетата. Има и някои условия. Първото - твърдо да вярваш, че Бог е тук и искрено трябва да се изповядаш. Второ - колкото тежки и многобройни да са твоите грехове, когато се разкайваш и ги изповядаш, Бог ти прощава, защото човешките грехове не могат да победят Божието милосърдие. Да осъждаш и изобличаваш себе си, а не другите - е третото условие. И четвърто - да не се срамуваш да кажеш точно греховете си. Който е победил срама, е победил дявола, разбирай егото си (б.а.). Изповедта цели каещият се да се очисти и отново да се примири с Бога.
Най-често православните се изповядват и причестяват по време на пости преди големите християнски празници. През Великия пост всяка седмица има желаещи за изповед, по-рядко през останалото време, споделя действащ свещеник в столичен храм. Изповядват се обикновено не възрастни, а религиозно грамотни хора на средна възраст, които знаят, че за да се причестиш, е правилно първо да си се изповядал. При тях това не е инцидент, те познават духовника, имат му доверие. Християните споделят предимно неща, свързани със съвременния живот - дрязги в семействата, с колегите, рядко, че е извършено дребно престъпление.
В представите на съвременния българин сериозен грях е завистта. Всеки свещеник може да свидетелства, че от практиката в изповедта се е убедил, че сме един от най-завистливите народи, редом с гърците и останалите балканци, търпели столетия наред османското владичество. Понеже поробителят е определял данъците по това, което демонстрираш, че притежаваш, народите по нашите земи, освен че вечно се оплакват от нямане, са се научили да прикриват благосъстоятелността си и са се правели на по-бедни, отколкото са.
В душата на всеки се таи нещо тъмно и нелицеприятно, за което човекът не обича да говори, крие го. Тези тайни пораждат преиграването, желанието да покажем нещата не такива, каквито са, а каквито бихме искали да изглеждат пред останалите, за да ни възприемат по-благосклонно, да им се харесаме. Склонни сме да омаловажаваме своите грешки, а да преувеличаваме чуждите - в Свещеното писание е казано: "Защо не виждаш гредата в своите очи, а виждаш сламката в окото на брата си".
Определяща не само за вярата, а за самото религиозно общуване е семейната среда, споделят действащи квартални свещеници в София. Това е пряко свързано и с изповедта. Ако родителите ви са ходели редовно в храма, имали са религиозен живот и са се изповядвали, това правите и вие. Прекъсната ли е връзката, трудно се възстановява привързаността към религиозната практика.
Преди изповедта се четат две молитви, а след нея има разрешителни молитви. Тогава изповядващият се застава на колене и е под епитрахила на свещеника. През останалото време разговорът се води очи в очи, а не както е в западното християнство - в нарочни изповедални и през мрежести прегради или завеси, може би да се избегне смущението от погледа на "съдника".