Акценти от речта на руския президент на Мюнхенската конференция за сигурност (10 февруари 2007 г.)

Както всяка война, така и Студената война ни остави "невзривени снаряди". Предложеният след тази война еднополюсен свят не се състоя.
Какво е това еднополюсен свят? Както и да се украсява този термин, той означава само едно: един център на властта, един център на силата, един център на взимане на решенията. Това е свят с един стопанин, един суверен. И това в крайна сметка е пагубно не само за всички, които се намират в рамките на тази система, но и за самия суверен, защото го разрушава отвътре...
Виждаме все по-голямо погазване на основополагащи принципи на международното право. САЩ прекрачиха своите национални граници във всички сфери: и в икономиката, и в политиката, и в хуманитарната сфера - и се намесват в чужди държави. На кого би му харесало това?
Сумарният БВП на Индия и Китай по паритетна покупателна способност вече е по-голям от този на САЩ. А изчисленият на този принцип БВП на държавите от групата БРИК - Бразилия, Русия, Индия и Китай, превъзхожда съвкупния БВП на Евросъюза. И, по оценка на експертите, в обозрима историческа перспектива този разрив само ще става по-голям. Не бива да се съмняваме, че икономическият потенциал на новите центрове на световния ръст неизбежно ще се трансформира в политическо влияние и ще засилва многополярността...
Нас ни тревожат и плановете за разполагане на системи за противоракетна отбрана в Европа. На кого е нужен пореден, неизбежен в този случай, епизод на състезанието за въоръжаване? Дълбоко се съмнявам, че това са самите европейци.
И, намирайки се тук, в Германия, не мога да не спомена за критичното състояние на Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа. Той беше подписан през 1999 година и отчиташе новата геополитическа реалност - ликвидирането на Варшавския блок. Оттогава изминаха седем години и само четири държави ратифицираха документа, една от които е Руската федерация.
В същото време в България и Румъния се появяват т.нар. леки американски предни бази, с по пет хиляди щика във всяка. Излиза, че НАТО издига свои предни сили към нашите държавни граници, а ние, стиктно изпълнявайки Договора, не реагираме на тези действия...
Очевидно е: процесът на разширяване на НАТО няма никакво отношение към модернизацията на самия алианс или към гарантиране на  безопасността на Европа. И ние имаме справедливото право да попитаме: срещу кого е това разширяване? И какво стана с уверенията, които се даваха от западните партньори след разпускането на Варшавския договор? Къде са сега тези изявления? Никой дори не си спомня за тях. Но аз ще си позволя да напомня пред тази аудитория какво бе обещано. Ето цитат от изказването на генералния секретар на НАТО господин Вернер в Брюксел на 17 май 1990-а. Тогава той каза: "Самият факт, че ние сме готови да не разполагаме войски на НАТО отвъд пределите на територията на ФРГ, дава на Съветския съюз твърди гаранции за сигурност".
Къде са тези гаранции сега?
Камъните и бетонните блокове от Берлинската стена отдавна са сувенири. Ала да не забравяме, че нейното падане стана възможно благодарение на историческия избор на нашия народ - народът на Русия...
За разлика от ООН, НАТО не е универсална организация. Това е военно-политически блок. Военно-политически! И защо при това разширяване непременно трябва да се изгражда военна инфраструктура до нашите граници?
На всичко това някой трябва да ни отговори.