Руска поезия

Руската поезия е неукротимата душевна  енергия на народ, който въздига своите поети в изпитните на върховна слава и върховно страдание...
Руската поезия е писана в лицеи и манастири, сред книги и картини, под звуци на музика и в тътнеж на войни, в концлагери и затвори, във влакове и на космически кораби, в огромни градове и в глухи селца, посред безкрайни степи и под безкрайни снегове, до детска люлка и до майчин гроб...
Писаха руската поезия поручици и студенти, слепи гуслари и проницателни учени, православни и разколници, строители и земеделци, монархисти и републиканци, комунисти и антикомунисти, лекари  и инженери, патриоти и космополити, червеногрардейци и белогвардейци, луди-млади глави и личности с уравновесен разум, жени със славянска красота и мъже със славянски взори, както и русияни с капчици еврейска или татарска, кавказка или сибирска, викингска или казашка, нордическа или придунавска кръв...
Писана е и до днес се пише руска поезия в Русия и Франция, в Германия и Англия, в Австралия и Израел, в САЩ и Испания, в Китай и Япония, в Югославия и Чехословакия, в Полша и Финландия...  И в България.
Навсякъде по света поетите са езичници, защото са неподвластни на държавни и верски, на идеологически и народностни догми.
За тази публикация от всички рускоезични езичници избрах неколцина мои любими поети, за да ги представя на читателите на ДУМА в преводи, несъвършени заради пристрастията ми към оригиналите...



НИКОЛАЙ ТИХОНОВ  

През 1922 и 1924 година Николай Тихонов (1896-1979) публикува стихосбирките "Орда" и "Брага", които му отредиха завидно място в руската поезия през епохата, когато героиката и патосът се сливаха с разрушението на един и съзиданието на друг свят. Може би заради този съдбоносен  сблъсък на идеи и действия избра като основен жанр в творчеството си баладата. 


Перекоп

Падат звездите, елмаз до елмаз,
в кипарисите - вятър слаб.
Винтовка, паласка, противогаз,
триста грама на трима - хляб.

С прежда на паяк неуловим
мъгла обви лози и листа.
Четвърта година ние нощем не спим,
нас гложди ни глад, прояжда ни дим,
срещу нас е дадена заповедта:

"За вълка червен -
капан след капан..."
... Щикът - изоставен, прикладът - строшен,
вратът - на клуп разлюлян.

За звезди, за море, за хълми - бой!
Всеки пристъп е наш и не наш.
Вълкодави крилати нахлуха с вой
мостят с мостове живи Сиваш.

Но мъртвите, преди да се строполят,
правят крачка напред.
Ни куршум, ни граната проправя ни път
а за бягство не ни е ред.

Зад нас са деца без очи, без нозе,
Деца на голяма беда.
Градове са зад нас - край взривено шосе -
Без огнища, хамбари, вода.

А отвъд планините - спокойствие, рай...
Мираж ли е? Искам да знам.
Когато хиляди викат думата "Дай!" -
тя е по-силна от ураган.

И щом луната зад облака в миг
като рибе око опустя,
по строшения, по червения щик
слънчев лъч долетя.

Делфините скачаха надалеч,
чайки се люшкаха в своя простор
и кораби сиви с форма на меч
обръщаха към Босфор.

Под лози, на камък, на склона крут
чакахме да дойде сънят
безкръвен, бездимен и без барут -
За четвърта година пръв път!     

И сънувахме, че още цял век
едва ли ще видим това.
Но ни в песен да го изпее човек,
ни да го нареди в слова.

1924







ОСИП МАНДЕЛЩАМ

Осип Манделщам (1891-1938) бе унищожен в  Архипелаг ГУЛАГ заради едно стихотворение, името му бе изтрито от паметта на съвременниците, но поезията му се възвърна и заедно с нея - представата за честно "служене на музата, което не понася суета", както писа Пушкин.

***

Ние вече  не чувстваме страната под нас
и дори до съседа не стига нашият глас.
А щом в разговор вадим думите с клинец -
споменаваме все кремълския планинец.
Като червеи тлъсти той пръсти пласти,
от устата му гира желязна ехти.
Мустакичест като хлебарка се блъска
и сияе ботушът му лъскав.
Тънковрати водачи край него - рой.
С полухора играта играе си той.
Хленчи някой край него, някой мяука...
Той единствен е гръмогласният тука.
Указ след указ - кови, сечи!
Кому под кръста, кому право в очи!
Да убива - наслада детинска.
... И широката гръд осетинска.

1933



МИХАИЛ КУЗМИН

Михаил Кузмин (1872-1936) бе  олицетворение на поколението, което подготви Русия за необичайни експерименти в стихотворчеството. В началото на двадесети век той изглеждаше ненадминат новатор, един век по-късно се позабрави неговият всекидневен живот, но не и всекидневната му красива и романтична поезия.

Моите деди

Моряци със старинни имена,
обзети от далечни хоризонти
и от вино в пристанища тъмни,
прихванали през кръста весели чужденки;
контета от тридесетте години,
подражатели на Д'Орсе и Брюмел,
възприели като светска поза
наивността на младата раса;
важни, със звезди, генерали,
мили някогашни безделници,
разказвачи на едни и същи
весели случки с тропически ром;
мили артисти с посредствен талант,
привнесли чуждестранни школи,
изпълнители на ролята на Мохамед
в Русия,
умиращи с невинно волтерианство;
вие - госпожици и оркестранти,
разкрили чувства във валсовете на Маркалю,
бродиращи с перли кесии 
за годениците в походите им далечни,
постещи в църкви квартални
и гледащи на карти;
пестеливи, умни стопанки,
горди с натрупаните запаси,
склонни на прошка и на смирение,
на сближение с човека,
насмешливи и набожни,
ставащи зиме преди разсъмване;
и прелестно-глупавите цветя от школите театрални,
от детство отдадени на танцовите изкуства,
нежно развратни,
чисто порочни,
разоряващи съпрузите си с тоалети
и половин час на денонощие посветили
на своите деца;
а по-нататък, надълбоко - дворяни в глухи провинции,
някакви строги боляри,
французи, бегълци от революцията,
не успели да се качат на гилотината;
всички вие, всички вие
премълчахте дългия си живот,
и ето, сега викате със стотици гласове,
загинали, но живи
в мене: последният, бедният,
неспособният да разкаже за вас,
и всяка капка моя кръв
ви чува,
и ви обича;
и ето, всички вие:
мили, глупави, трогателни, роднини -
бъдете благословени от мене
заради вашия мълчалив благослов!

1907



ВЕЛИМИР ХЛЕБНИКОВ

Велимир Хлебников (1885-1922) бе несретният принц на поезията в жестока към принцовете епоха. Негов разум бе неговият талант, поетът не можеше да възприеме друг свят, освен света на поезията, и почти винаги неговите вдъхновени слова бяха преждевременни знаци на необикновено човешко бъдеще. Съвременниците му не го разбираха, но намериха сили да го съхранят за следващите поколения.


***

Аз преплувах залива Судак.
Аз възседнах див жребец.
Аз възкликнах:
Няма я Русия, няма е вече,
Разколът като Полша я разсече.
И хората се ужасиха.
Аз казах, че сърцето на сегашния руснак виси като прилеп.
И хората се разкаяха.
Аз казах:
О, разсмейте се, смехурковци!
О, засмейте се, смехулници!
Аз казах:
Долу Хабсбурговците! Усмирете Хохенцолерновците!
Аз писах с перо орлово. Копринено, златно - то се виеше
около голяма върлина.
Аз бродех по брега на прекрасно езеро в цървули и синя риза. Аз
самият бях прекрасен.
Аз имах стар меден кастет със шипове.
Аз имах свирка от два масура и отрязано рогче.
Аз бях фотографиран с череп в ръка.
Аз в Петровск видях морски змии.
Аз по Урал пренесох вода от Каспий в Карските морета.
Аз казах:
Вечен е снегът на високия Казбек, но на мене
по-мило ми е свежото кадифе на есенния Урал.
На Гребенските планини аз намирах зъби на скатове
и сребърни раковини, големи като колело на фараонска колесница.

1909-1910