14 Декември 2018петък10:58 ч.

Меридиани

Стихотворения от Владимир Висоцки

/ брой: 23

автор:Дума

visibility 757

Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 година в Москва. Гениален руски поет, певец, писател, театрален и киноактьор. Автор е на около 1100 стихотворения и 800 песни. Изиграл е над 30 филмови роли и над 15 роли в театъра. Заслужил артист на РСФСР. Лауреат на Държавната награда на СССР. Умира на 25 юли 1980 година.

Поет

Ако умреш трагично, ти си истински поет,
ако и срока спазиш, си чудесен.
Един на 27 излетя под пистолет,
друг в „Англетер“ намерили обесен.

На 33 — Христос, той бил поет, предупредил:
„Убиеш ли — помни, — ще те догоня!“
Опасно мисли. Току-виж, че нещо сътворил.
За всеки случай — в дланите пирони.

Замаян съм — числото 37 е пред мен —
от него приятен хлад се стеле.
Тогава и за Пушкин бе дуела назначен,
и Маяковски вещо се прицели.

На 37 още сме — коварно, ребром бог
въпросът е поставил: „Или — или?“
Рубеж, на който паднаха и Байрон, и Рембо,
а ние някак май сме се спасили.

Дуелът е отложен. А на 33 не знам
разпнат ли бях — не чувствах болка силна.
На 37 — не кръв — сивота избликна там,
над слепите очи — но не обилна.

„Душите им в петите са — какъв ти пистолет!“
Търпете, истерици вманиачени!
С пети по острието ходи бедният поет,
душата му е боса и ранена.

Как може „дълга шия“ да римува с „отрежи я“ —
да съкратят поета — повод ясен.
Но той изглежда радостен, че нож ще му забият,
заклали са го — значи, е опасен.

А вие, познавачи на фаталните числа,
като в харем държанки се мъчете.
По-дълъг е животът днес — при всички патила
отсрочен е и краят на поета.

Превод: Владимир Левчев



Лирическа

Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?

И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине —
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.

Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите — дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.

Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
в светъл трем със балкон към морето.

В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?

Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.

Превод: Иван Теофилов



Цигански романс

По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам — и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря...
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!

        Не препускайте така, коне, поспрете!            Забравете бича — няма жал!
        Боже, колко своенравни са конете...
        Ще умра неживял, песента недопял.

Аз вода ще им налея,
                     аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
                     да оцелея...

Ще загина — като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната — леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!

        Не препускайте така, коне, поспрете!
        Не, не слушайте бича ми, не!
        Боже, колко своенравни са конете...
        И не си доживях... Да допея поне...

Аз вода ще им налея,
                     аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
                     да оцелея!

Но — успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!

        Не препускайте така, коне, поспрете!
        Галопирайте без крила!
        Своенравни се оказаха конете...
        И не си доживях, и не съм си допял...

Аз вода ще им налея,
                     аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
                     да оцелея.

Превод: Владимир Левчев




Аз не обичам

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят — мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя — и манежи, и арени —
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Превод: Румен Леонидов



Само той не се върна от боя

Всичко някак е друго... А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води...
Само той не се върна от боя...

Аз не знам кой беше прав — често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.

Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.

И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах — бяхме двама...
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.

Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
„Ще запалим ли, брат!“ — но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.

С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови...
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.

И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.

Превод: Добромир Тонев


Тя е била в Париж

Навярно ще умра, притварям си очите
и виждам - ще умра; смутен съм и не знам
дали ми е сега до нея... От мълвите
узнах: била в Париж, но не само там.

За Севера й пях, а чувствах, че сме склонни
да минем всеки миг на "ти" - и аз, и тя.
Напразно май и пях за неутрални зони -
какво й пукаше за северни цветя!

Аз още нещо пях и погледа си движех
към този, който е преди със нея бил.
За нея кой ли съм? Сега била в Париж и
сам Марсел Марсо й нещо доверил.

Напуснах работа. Не съм бил прав тогава!
Над речника със чест и страх превих гръбнак.
За нея кой ли съм? Сега е във Варшава
и май на друг език ще си говорим пак.

Ще дойда, ще река по полски: "Проше, пани,
не бих ти пял - като човек ме приеми..."
За нея кой ли съм? Тя вече във Иран е.
Как бих я проследил по толкова земи?

Тя днес е още тук, а утре ще е в Осло...
В небрано лозе съм, попаднал съм в беда!
Да пробва бившия и който иска после,
я нека по-добре си чакам аз реда...

Превод: Бойко Ламбовски


Муза

Сега като тротил ще експлодирам.
Нетворческия бяс ми вдъхна тя...
Пристигна Муза в моята квартира,
пристигна, поседя и отлетя...

Уви, аз нямам право да роптая –
разбрах я, убеди ме отведнъж.
Какво ще кажат хората – бог знае! –
за Муза, дето нощем е при мъж...

Но все пак ми е болно някак, тъпо.
За тази Муза носи се мълва,
у Блок била стояла доста пъти,
у Пушкин непрекъснато била!

Аз към бюрото хукнах с нетърпение...
Но, господи, помилуй и спаси!
Тя тръгна – грабна мойто вдъхновение,
три рубли също грабна – за такси...

Сам като звяр из стаят се мятам.
Но – жива да е Музата! Простих.
Отиде тя при някой по-приятен.
Аз очевидно зле я нагостих...

А тортата с цветя слана попари –
от скръб и тя изсъхна като мен!
Допих коняка с няколко другари.
А бе за Музата предназначен.

Отиват – като хора в черен списък –
годините... Сломен съм от тъга.
Тя си отиде тихо, по английски...
Два стиха ми останаха сега.

О, два, но аз съм гений, без съмнение!
За тях ми дайте лаврови венци!
За тези два:
"Аз още помня това чудно мигновение,
когато ти пред мен се появи!"

Превод: Владимир Левчев


Прощаване с планините

Пак се връщаме, слизаме пак в градовете -
сред потоците бесни коли, в суетата.
Покорени, зад нас вдигат ръст върховете.
И при тях, в планините, остават, остават сърцата.

А ненужния спор оставете -
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

Сам в беда кой би искал да се озове?
Как ще тръгнем, нечули зова на сърцата?
Покорени, зад нас вдигат ръст върховете...
Е, дори боговете са слизали върху земята.

А ненужния спор оставете -
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

С колко песни, слова, с колко светъл подем
планините ни викат при своята същност.
Но се спускаме ний - кой за дни, кой - съвсем,
просто всеки от нас трябва да се завръща.

А ненужния спор оставете -
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

Превод: Добромир Тонев



Маски


Бе смешно като в залата за смях.
Развъртаха ме ловко, с реверанси:
сред толкова палячовщини - бях
като на карнавал венециански!

Да се отдам на общия екстаз?
Или да се измъкна от тълпата?
Под тези зверски маски, мисля аз,
човешки са на някои лицата.

С перуки, с маски - всички до един:
кой приказен, а кой - литературен...
Съседът вдясно - тъжен Арлекин,
палач е друг, а друг - карикатурен.

Един изглежда с маската по-шик,
друг пази тя от клюки и въпроси,
а трети вече бърка своя лик
със маската, която вечно носи.

Навлизам в хоровода с весел вик,
но мисъл неспокойна ме обзема -
ако палачът се хареса в миг
и не поиска маската да снеме?!

А ако Арлекин все тъй тъжи,
обиквайки лицето си печално?!
И глупавият израз задържи
глупакът на лицето си нормално?!

Затяга се кръгът около мен,
улавят ме, към дансинга ме тласкат,
приели всички във един момент
естественото ми лице за маска.

Конфети, шум... Но нещо липсва пак.
И всички маски стават прокурори.
Крещят ми, че не съм отново в такт,
и че настъпвам своите партньори.

Зли маски ми се смеят отстрани,
а веселите маски стават злобни,
зад тях се крият като зад стени
лицата им - съвсем правдоподобни.

Аз музите преследвам, но не ще
разкрия същността им анонимна:
ако под тези маски въобще
полулица и полумаски има?!

Аз тайната на маските разбрах.
Анализът на някои показва,
че този равнодушен вид у тях
от слюнки и плесници ги предпазва.

Но ако си подлец без маска ти -
носи я! А при вас?.. При вас е ясно:
защо си скрил под чуждите черти
лицето си, и без това прекрасно?!

Как бих отгатнал честните сърца,
добрите хора как да станат ясни?!
...Разбили биха своите лица
във камък те, ако не носят маски.

Превод: Добромир Тонев











 

Анкетна комисия ще търси корупция в ДАБЧ

автор:Дума

visibility 0

Сняг в половин България

автор:Дума

visibility 33

Лекарите в ужас от хаоса с детските клиники

автор:Велиана Христова

visibility 170

/ брой: 243

Богатите българи получават осем пъти повече от бедните

автор:Дума

visibility 195

/ брой: 243

Месото и хлябът поскъпват след Нова година

автор:Дума

visibility 115

/ брой: 243

Кутия цигари поглъща 17% от дневния доход на българина

автор:Дума

visibility 126

/ брой: 243

ЕЦБ спира да изкупува дългове

автор:Дума

visibility 97

/ брой: 243

Евролидерите отрязаха Мей за нови преговори

автор:Дума

visibility 15

Полицията застреля терориста от Страсбург

автор:Дума

visibility 173

Мей остава начело засега

автор:Дума

visibility 98

/ брой: 243

Гафа за "Графа" и покрусеният Крусев

автор:Деси Велева

visibility 266

/ брой: 243

Независимият зависим

автор:Евгени Гаврилов

visibility 179

/ брой: 243

Да почетем ястребинчетата заедно!

автор:Дума

visibility 196

/ брой: 243

Как могат да се убиват деца в една европейска държава?

visibility 242

/ брой: 243