Жена със сто лица и сто националности

Поля Станчева е родена в София. Завършва лингвистика в Москва. Има докторат по масмедии от Софийския университет "Кл. Охридски". Работи в Българската национална телевизия. Директор на пресцентъра на Народното събрание. Програмен директор на Българското национално радио и негов генерален директор два мандата. В момента е общински съветник на София. Има един син.

В град Самоков, в непосредствена близост до Женския метох, свързан с нашата история и с личността на Апостола на свободата Васил Левски, е разположена т.нар. Чупетльова къща. Строена е през далечната 1826 г. Обявена за паметник на културата, реставрирана през 70-те години на миналия век. Съхранена е такава, каквато е била - с дървените тавани, чардак, на който лете домакините остават от сутрин до вечер. Помещенията се затоплят от две големи камини, така наречения оджак и кахлена печка. До тях е турската баня - хамама, малко помещение с кръгъл купол и ниши с вградени три медни съда, в които се загрява водата.

Самоковска къща на 200 години приютява колекцията

На гостенина правят впечатление миндерите, голямото огледало с дървена рамка, стенният часовник в дървена кутия, скриновете, самоварът (макар и привнесен от друга култура), дървените долапи, пълзящите растения по прозорците. Неголемият преден двор е потънал в зеленина.
Къщата е свързана със семейството на Поля Станчева, в наши дни тя я ползва като вила. Намира се в Зографската махала, където са къщите на Захарий Зограф и брат му Димитър, чиито синове основават т.нар. Доспевска школа. Тук е къщата на Никола Образописов - първия български светски живописец, днес оставена на произвола на съдбата. Богато декорирана, нейните стенописи се рушат. Ще бъде ли запазена времето ще покаже.
При такова съседство и в такава атмосфера съхранява колекцията си от национални костюми Поля Станчева, най-вече българските, някои от тях са намерили място и в софийския й дом. Но самоковската къща със своя битов стил им е съвсем лика-прилика.
Поля живее дълги години в Тайланд, оттогава датира приятелството й с тайландската принцеса. Родителите й работят там. Първите два експоната в колекцията са тайски. С единия е била представена на бал - красива копринена рокля от района на Банкок.
По време на едно свое пътуване в страната тя купува национален костюм на народа мео от планинската част на Тайланд. Костюмът е извънредно живописен - черен, с ярки червени, сини, жълти геометрични орнаменти, носи се с много сребърни гривни. И изобщо по това време Поля доста странства из Азия, а там хората много държат на националните си костюми. Те са част от всекидневието им.
Свиден спомен от тези пътувания е и индийското сари - седемметров копринен плат с цвят на канела и златна шевица, който се надипля около тялото и пада много красиво и женствено.
Когато се завръща в България, продължава да се интересува от национални костюми - сега вече предимно български. Те съставляват отделна колекция.
Експонатите са събирани с много любов. При почти всички пътувания запалената колекционерка се сдобива с нещо. Особено от по-далечните и по-екзотичните кътчета на света. Костюмите не само са търсени в различни страни, но колекцията е попълвана по различно време. Корейският например е от младежките години. По-късно - при посещение на парламентарна делегация в индийския щат Пенджаб, където живеят мюсюлмани, се сдобива с много красива дреха - пенджаби, с цвят на индиго. Това е дреха от три части - туника, шалвари и дълъг, ръчно бродиран шал, с който жената покрива косата си.
Колекционерската страст се проявява. Поля не скрива интереса си, дори напротив. Домакините са поласкани и подаряват на всяка дама от делегацията по една такава дреха.
При първото си посещение в Япония (където е заедно с Детския радиохор) в сбирката на нашата героиня все още липсва кимоно. Тя се интересува откъде може да се купи. В малките градчета, прочути със своите занаяти - обясняват й домакините.
Групата посещава град Каназава. Поля отива в къща на старинни занаяти. Там я посрещат с характерната източна церемониална приветливост и любезност. Въвеждат я боса в едно помещение, покрито с рогозки татами и започват да разстилат върху тях най-различни изключително красиви кимона с типичните пояси, наречени оби. Накрая става дума за цената на онова, което най-много й харесва, а тя е цели 3000 щатски долара. Сумата е непосилна за джоба на българина и Поля, разбира се, не може да го вземе. Купува друго - памучно, предназначено за летния сезон, много по-скромно, не толкова богато, но въпреки това разкошно на външен вид.
За късмет точно по това време тя има рожден ден. Децата от радиохора знаят за нейния празник и споделят с домакините, които от своя страна питат какво би я зарадвало. Децата им разказват случката от магазина за кимона.
Вечерта, когато си заминават, на кораба да ги изпратят идват кметът на града и градски съветници. Носят грамадна кутия. Кметът обяснява, че това е подарък от града. В кутията има неземно красиво кимоно. То е тъкано ръчно. Обагрено е в сватбените цветове - синьо, червено, бяло и златно...
Щом се прибират в родината, Поля Станчева поръчва голяма стъклена витрина. Сега кимоното е поставено в нея - в сградата на Българското национално радио - в специален кът заедно със снимки от турнето.
 В колекцията има и два костюма, подарък от нейни колеги - генерални директори, на които е гостувала. Моравският - дар от господин Касик, генерален директор на Чешкото национално радио тогава и голям радетел за запазване на фолклора и националните традиции.
Чешкото радио е съорганизатор на ежегоден бал с национални костюми, който се провежда в различни етнографски райони. На юбилейния бал в Прага господин Касик я кани да бъде негова дама и тогава тя има честта и удоволствието да облече костюма.
В Монголия също получава подарък от колега - г-н Пуревдаш, национален костюм, наречен дели - в нежно електриковосиньо и жълто с добавка черна кожена шапка. Изтъкан е от плътна коприна, а копченцата от тюркоаз са втъкани в дрехата.
Костюмът е свързан с една древна традиция. По времето на т.нар. бял месец - началото на новата година - всички монголци отиват да поздравят най-възрастния човек в рода, задължително облечени с националните си костюми. Ярките копринени роби, подплатени с кожа, правят празника още по-колоритен и цветен и стоят прекрасно на фона на белия сняг. Колкото и шаблонно да звучи - това не може да се опише с думи, трябва да се види!
Важна част от колекцията са и нашите български национални носии. Сред тях, естествено, самоковската. Тя е моминска. Отделните детайли са събирани от разни хора. Пафтите са подарък. Поля си е набавила колана и пафтите трудно, защото те се предават от поколение на поколение и всяка жена много си ги пази. Значи интересът към традициите (за радост!) все още не е загубен.
Коланът на носията е от кожа, целият покрит с мъниста. Пафтите са гравирани с фигурки на птици и цветя. Сега Поля събира каракачанска носия (в Самоков и Самоковско живеят много каракачани). Тя има все още само няколко детайла, но е силно впечатлена от фината им изработка. 
Колекционерката обича еднакво всички костюми. Не води сметка за точния им брой, дели ги на етноси, като български има от почти краища на страната. Всеки е със своя история, с интересни аксесоари.
При кимоното например има много детайли - специално бельо, с което се носи, къси бели чорапи, раздвоени на мястото между палеца и показалеца, за да позволят обуването на специални чехли, които ние неслучайно наричаме джапанки, т.е. японки, и какво ли още не...
Особен аксесоар е и почти миниатюрният печат, с който японците подпечатват писмата си. Поля Станчева притежава такъв печат, направен специално за нея, с нейното име, скрит в малко кожено калъфче, а в сребърна кутийка е тампонът с червено мастило. Писмата се пишат на специална, ръчно изработена копринена хартия с черно мастило. Тези дребни неща са много важни, имат своя символика.
Кимоното е свързано с японския идеал за женска красота. Той е много различен от европейския. Дрехата трябва да прикрива всички извивки на женското тяло. Показва се само вратът и затова традиционната прическа е висок кок. Изглежда кимоната са любимите експонати на своята притежателка, а като че ли са и най-многобройни в цялата колекция. Въобще интересът й към Азия се е запазил от младежките години. Тя дори подготвя книга за този толкова необикновен кът от света. Това ще бъде Азия, видяна през нейните очи и тук ще намерят място преживяванията на авторката.
Въпреки огромната радост и естетическа наслада, която носи колекционирането на национални костюми, то е свързано и с други - доста по-прозаични, но важни и необходими неща. Костюмите се съхраняват завити в хартия и пергамент, сгъват се по определен начин, за да се запази формата. Държат се далеч от слънце и влага, в скринове. За щастие в самоковския, както и в софийския дом на Поля все още не се чувства липса на място.
Най-труден за съхраняване е моравският национален костюм - съставен е от много колосани поли и фусти. Той се поставя в отделен кашон, за да не се деформира. 
Да колекционираш национални костюми не е евтино хоби. Хубавото е, че има хора, които правят жест и подаряват национални костюми, за да популяризират културата на своите страни, и други, които няма къде да ги съхраняват и предпочитат да ги дарят, за да ги запазят. А и паричните разходи се компенсират от желанието, любовта.
И наистина, тя е влюбена в колекцията си. Изважда експонатите от старинните скринове и сандъци, подрежда ги, показва ги с необикновено вълнение. Някои облича и изведнъж се преобразява, става жена със сто лица, жена със сто националности - екзотична, чаровна, одухотворена!
Поля има една мечта - младите хора да се запалят, да заобичат нашия фолклор. Изобщо - всички ние да се обърнем към него, той е толкова богат. Шевиците на носиите например са послание от вековете, носят естетическия усет на българската жена. Иска й се всяка българка да има национална носия в гардероба си. Обмисля някога да подари колекцията си на Етнографския музей в Самоков. Има желание българите да обърнат повече внимание на този град - неповторим не само с историята, архитектурата, с традициите в изобразителното изкуство, а и със срещата на няколко религии. Тук синагогата, джамията и многото черкви съжителстват от векове.
В Монголия, в една юрта, на сто километра от столицата Улан Батор, Поля вижда старинен музикален инструмент - моринхур - родоначалник на цигулката. Разбира, че президентът е издал указ във всеки дом да има такъв инструмент, защото понякога традициите могат да бъдат опазени с умни наредби и мъдри закони. Много би й се искало и у нас да има държавна политика в това отношение, макар и не с такъв императивен характер...