In memoriam
Земята плаче...
На бай Въто
/ брой: 65
Вали. Вече два дни. Земята плаче... Страда за загубата на рядко добър, честен и интелигентен Приятел и Човек. Скромен, принципен, всеотдаен, деликатен, доброжелателен. Такъв ще запомним Въто Христов. Спечели нашето уважение още с първото посещение в редакцията, а след това - с категоричните си позиции. И с цветята, които поднасяше на момичетата в редакцията като галантен кавалер на всеки Осми март. Борец. Срещу всяка несправедливост. Срещу всеки, дръзнал да поругае българската земя. И в същото време - любезен, усмихнат, внимателен, не натрапваше присъствието си. Не се оплакваше, никога не искаше нещо за себе си. Гледаше за общото, за благото, за доброто...
Беше прецизен до последната буква. Професионалист, истински познавач на проблемите на родното земеделие. И в същото време - земен човек. Затова за нас беше "бай Въто". Наричахме го така с любов и уважение.
Споделяше с нас, като със семейство, всеки празник и тревогите си в делника. Вълнуваше се като малко дете за всичко, което му се случваше. Последните месеци му донесоха споделени радостни емоции - 90-годишен юбилей с приятелите от ДУМА, празник със семейството, поздравления от другарите социалисти, почетен знак от президента Румен Радев... Не, не са му липсвали мигове на признание и слава в десетките години, отдадени на земеделската наука, заради стотиците статии и издадените четири книги. Казваше: "Всичко съм видял в този живот, получавал съм какви ли не награди, важно е какво съм свършил и на кого съм помогнал..."
Такъв беше бай Въто. Ще го запомним с деликатното почукване на вратата, с усмивката и безбройните разкази за живота.
Земята беше голямата му болка. Страдаше за съсипията, до която ни докараха куп управници. Болеше го за всяко опустяло село, за всяка буренясала нива. Сърцето му плачеше, че властта не чува "старците" като него, дето всичко през ръцете им е минало. Биеше камбаната всеки ден. Беше неуморен, жизнен, енергичен. Чудехме се откъде намира сили. А след това си казвахме: от земята ще да е. Българската земя, която обичаше нечовешки. От любовта ще да е. Онази любов, която изпитваше към най-близките, към семейството си. От вярата ще да е. Онази вяра и надежда, с които всеки ден поемаше по изтърканите пътеки и чукаше по тежките врати, за да се бори.
Бай Въто беше мъдър човек. Каквото си наумеше - ставаше. Както само той можеше и знаеше. Вярваше в Човека, в Доброто, в Истината. Не понасяше лъжите и играчите. Отнасяше се честно и почтено към всеки, така искаше да се държат и с него. Беше мъдрец. Завеща ни часове на споделено спокойствие. И стотици безценни страници - учебници за поколенията.
Когато станах редактор на третата му книга ("Земеделието на България плаче са спасителна политика"), а след това и на четвъртата, не знаех с какъв Човек "ще си имам работа". Разбрах. Благодаря ти, бай Въто, за невероятния шанс да разгадая сакралната тайна на връзката между Човека и Земята. Тази връзка никой никога не може да прекъсне. Дори смъртта...
Бай Въто, светъл да е пътят ти! Дано душата ти някога престане да плаче за българската земя...
Редакцията на ДУМА поднася най-искрени съболезнования на семейството и близките на доц. Въто Христов