Завръщането на "Турандот" на сцената на Софийската опера

Магдалена Манолова

Има спектакли, които грабват, вълнуват. Такъв бе спектакълът на операта "Турандот" от Пучини на сцената на Националната опера с двата състава, на 15 и 16 януари. Той възкреси за нов живот първата постановка на Пламен Карталов от далечната 1995 г. Тогава тя се превърна в събитие не само за културния живот у нас, но родена като първата международна копродукция с "Културна столица на Европа, Солун 1997" бе възприета като начало на бъдещо партньорство между България и Гърция на Балканите. Премиерата бе "голямо събитие, не само артистично" - думи на тогавашния президент на България, г-н Желев, но и "начало на диалог, на контакт между двете страни, по-ефективен от каквито и да било дипломатически мисии" според гръцката преса. Тя поставя акцент и на това, какво означава събитието за публиката: "Това бе изключително богата и вдъхновена продукция, аплодирана повече от десет минути, израз на жадната за представление от най-високо качество публика." Магичната атмосфера на спектакъла наистина омагьоса публиката. Бях свидетел на това изживяване в Солун. Пресата подчертава и внушителния мащаб на копродукцията, създадена от 187 участници. Предсказва и бъдещия успех по света на тази "изключителна работа, достойна за "голямата опера". 
Припомням високия градус на отзивите тогава, защото те са само прелюдия към последвалите големи успехи на много европейски сцени, по-късно и в Япония. Това бе началото на една история за това как "Турандот" се превърна във визитна картичка на първия ни театър.
Как се "опитомява" обаче капризната китайска принцеса, която е голямо изпитание и за най-големите оперни сцени. Самият Пучини я нарича "убийца", "тази императорска дъщеря и мен ще убие..." Той, който цял живот е възхвалявал любовта, изправен пред смъртта, създава студената, жестока героиня, която се превръща и в най-голямото предизвикателство за изпълнителите. Смятана за последния шедьовър в оперната литература, творбата на Пучини е сериозна провокация за всеки оперен театър. Не само защото изисква голямо драматично сопрано за ролята на Турандот, но защото е истинско изпитание и за целия ансамбъл и солистичен състав. Пламен Карталов има смелостта да приеме това предизвикателство, когато през 1995 г. встъпи в първия си мандат като директор на СО. Той завърна след дълго отсъствие "Турандот на века" - Гена Димитрова, завърна и диригента Методи Матакиев, избра гръцката художничка Йоанна Маноледаки, с която бе работил. Вдъхновяващата постановка бе първата внушителна заявка за успеха на трудното заглавие по световните сцени. Тя завладя публиката в много страни. Това е възможно, защото ние имаме не само солисти за трудните партии, но и голям ансамбъл - хор и оркестър, способни да отговорят на изпитанието "Турандот". Бях свидетел на раждането на този спектакъл, на това как Пламен Карталов успя да събуди заспали енергии на  целия ансамбъл, как хор, оркестър, солисти - всички, които участваха в този магичен процес, бяха възпламенени от онова, което Пучини е заложил в последния си опус.
За втория си мандат като директор през 2007 г. Пламен Карталов избира отново "Турандот" за откриването на обновения след ремонт оперен театър. Това бе истински подвиг по време на ремонт. Възкръсналото за нов живот заглавие отново провокира и разкри скритите възможности, потенциала на първия ни театър. Завръщането на "Турандот" бе и своеобразен отговор на различното време, в което се ражда. То откри и новото поколение певци, новите Турандот. Концепцията на тази постановка предложи различен прочит от първата. Тя се "отърсва" от приказното и извежда на преден план човешките взаимоотношения, вътрешните изживявания на героите. Заложи на млади, но вече утвърдени солисти.
Сега, когато по искане на японската агенция шедьовърът на Пучини оживя в първата си постановка от 1995 г., осмислям какво означава извървяният път на това заглавие за театъра ни. Това бе дълъг процес на разкриване пълния капацитет на Националната опера, възможен само когато има ясна стратегия, умение и воля да се обединят усилията и потенциалът не само на артисти и ансамбъл, но и на техническите служби, за да се постигнат високи стандарти. Стандарти,  значими не само за българската култура, но които се вписват и в постиженията на световния оперен театър. Такива са моите размисли не само като критик, но и като автор на предаванията за БНТ, което ме направи съпричастна на случващото се с постановката във времето у нас и в чужбина.
Неслучайно японската агенция кани Софийската опера на турне в Япония през есента на 2015 г. отново с "Турандот". Избира първата постановка, която на първото турне в миналия век бе посрещната с овации от публика и критика, която с високите си качества бе заявка за следващите гостувания на СО. Тук се налага мисълта, че и в ХХт век, толкова променил и света на операта, подчинен като всичко останало на диктата на пазара, ние, българите, имаме сили и възможности да защитим създадения в миналия век мит за високите български стандарти в оперното изкуство. Това е възможно само когато има визия за стратегия за работата в един театър, умение да събудиш интерес у публика и партньори и да ги направиш приятели на операта в нашия технократски век, изкушен от забавлението и медийните властелини. Нещо, на което Карталов непрекъснато успява да даде успешен отговор. Спомням си как Гена Димитрова с вълнение сподели болката си, че трябва повече да уважаваме себе си и да узнаваме как ние "вкарваме големите голове" в световното оперно изкуство. Да, ние сме вкарали своите големи голове в света на операта, нещо, за което би трябвало да има повече отношение и грижа на държавата. Държавата, която да познава високите духовни стандарти на нацията ни, да проявява повече загриженост и подкрепа. 
Изборът на японската агенция на първата постановка на "Турандот" за бъдещото гостуване в Япония е истинско изпитание за възстановяването й в пълен блясък след цели 20 години. И в този случай Карталов успява да впрегне силите на целия екип, след като костюми и сценография са в тежко състояние. Колко енергия е била необходима, за да видя отново тази възкръснала за нов живот постановка. Двата състава предлагат различна възможност за избор в селекцията на японската агентура. Първият спектакъл е поверен на познатите Костадин Андреев и Байса Дашням. Вторият залага на нови сили - Мартин Илиев и гостуващата Йорданка Дерилова. Първите двама са издържали изпитанието Вагнер в "Пръстена". Сега  "Турандот" изисква от тях да бъдат големите Пучиниеви певци. В първия състав Байса Дашням създаде убедителна Турандот, вокално и сценично. Повярвах на тази Турандот, която помня още от първото й стъпване на сцената в НДК, в юбилейния концерт на Гена Димитрова в далечната 2001 г. и нейното развитие във времето. Това бе вече една узряла и намерена като образ и вокалност Турандот. Вторият спектакъл представи Йорданка Дерилова. Не можах да повярвам на тази Турандот, която бе някак еднопланова, липсваше разиграването на вътрешното състояние на капризната принцеса както сценично, така и вокално. За Мартин Илиев Калаф бе голямо изпитание. Този млад певец, който прие предизвикателствата на Вагнер, показа качества,  знак за интересно развитие. Неговата сценична непринуденост и красив обемен глас създадоха представата му за Калаф. Не е лесно да покориш вокално и сценично този герой. Изисква се време. Явно Мартин Илиев има необходимите качества да постигне това, но трябва време. Лиу на Светлана Пръвчева бе вокално и сценично убедителна. Тя успя да изгради образа в неговите нюанси. Много живот и енергия внесоха в епизодите с тримата министри Атанас Младенов, Пламен Папазиков, Даниел Острецов. Това бе открояваща се филмова гротеска, разиграна пластично и динамично.  Истински жив театър създаде Карталов. Той е успял да събуди у певците усещането за театър, разиграване на драмата, на гротеската. Обиграва сценичното пространство като филм, кадър по кадър. Високото и ниското в сценичното пространство динамично оживява и в светлинната драматургия, и в динамиката на действието и сценичното поведение на артистите. Майсторско е  обиграването на долната платформа, която се отваря и затваря, място за народа, и горната, мястото за владетелите. Различните състояния на героите, създаване на запомнящи се картини в динамично променящите се епизоди в сюжета изграждат цялостността на спектакъла.
Операта на Пучини е голямо изпитание и за хора, и за оркестъра. Григор Паликаров умело води ансамбъла в голямото предизвикателство не само на партитурата, но и на сценичното действие. Внушителна постановка, вълнуваща, разтърсваща музика и сцена, както е искал Пучини. "Да потресе, да грабне цялото човечество" - иска Пучини с последната си творба. Софийската опера даде свой достоен отговор на майстора на веристичния театър.