Завръщане в бащината къща

Спомените на Михо Червенков за родното му село Момина църква са своеобразна етнография на странджанци, живели през миналите векове. Авторът не пише селищна история, разказва като сладкодумците онова, което се е запаметило трайно в съзнанието му от детските и младежките години.
В разказите за Великден и Кукеровден, за седенките, попрелките и миджиите непредубеденият читател ще открие съществени черти от народопсихологията на крайграничното население. След непосилен труд на полето млади и стари, мъже и жени са обичали и да се веселят, да празнуват и да посрещат гости. А каква "индустрия" и какви изкусни майстори-занаятчии е имало в селото?!
За своя род Михо Червенков пише с умиление: дядовците им били трима братя: дядо Никола имал трима синове; дядо Андрей - двама; дядо Коста - четирима синове. Всички били хора на кърския труд; живеели в Червенковата махала. Имената се повтаряли от векове, от поколение на поколение, на дядовците и бабите при кръщаване на внучетата; и то при строг ред - при първо момче - името на дядото по бащина линия, при първо момиче - името на бабата пак по рода на бащата. Имало Червенкова чешма, Червенкови гробища... И след 235 години в рода имали трима души с името Георги Костов Червенков!
"Родният край и до ден-днешен като магнит ме привлича", изповядва се авторът. "Щом отида там и започвам да гледам, за очите ми насита няма, накъдето и да отправя взор, в душата и сърцето ми винаги има място за красотата на Странджа, за смълчаните хълмове на Каратепе, за притихналото село, за осиротелите къщи, за небето на Момина църква. Там е родната ми къща." Михо Червенков пише с особена топлота за родния край - този копнеж, тази мъка, жал и тъга не е съгласен да наричат "носталгия"; тази студена дума не може да изразява най-топлите му чувства!