Защо ни отсвири Евровизията

Евровизията не ми е любимият музикален фестивал, но го следя за обща култура. Интересно ми е как бивши югославски републики гласуват една за друга, все едно, че доскоро не воюваха, или как белгийците не смеят да пеят на френски или холандски, и даже веднъж го направиха на измислен език. Вижда се кои страни имат големи диаспори в чужбина, личат си и взаимни симпатии между близки и далечни народи. Забелязва се как някои държави хитруват, разчитайки на ромския вот, или на този на сексуалните малцинства.
Тази година Германия се оплака, че не я обичат, защото 34 от 39 гласуващи страни не дали никакви точки на нейната иначе атрактивна изпълнителка. Коментатори писаха, че европейците не искали хем Меркел да диктува икономиката и политиката на континента, хем два германски отбора да решават финала на Шампионската лига, хем и Германия да спечели (какво нахалство!) отново и конкурса на Евровизията.
Нашият случай е почти идентичен, както се казваше в един виц. Ние също може да се оплакваме, че съвършено несправедливо ни недолюбват. Но не защото сме прекалено могъщи в икономиката или спорта.
След двадесет и кусур години разрушителен преход да си българин и да работиш или да пееш за България, е много лоша препоръка. Държавата ни има най-лошия имидж в ЕС, че и в почти цялата територия на Евровизията, може би с изключение на Беларус. Корупция, бандитизъм, показни убийства, мизерия, най-ниски доходи и пенсии, слаб административен капацитет - ето само част от нещата, с които сме известни. Имали сме красива природа? Да, но ни познават заради алкохолния туризъм. Имали сме богата култура? А не ни ли беше премиер един примитив, който не знаеше друга дума на чужд език освен "конграчулейшънс"?
Невинаги най-добрият печели. Справка Клиф Ричард или Емил Димитров.
Клиф Ричард изпя песента "Congratulations" на конкурса на Евровизията през 1968 г. и също не спечели. Запознатите прекрасно знаят, че неговата песен беше най-хубавата. Тя остана в историята като "песента, с която Клиф Ричард загуби на Евровизията". И никой не помни кой е спечелил. България не можеше да участва в Евровизията тогава, беше студена война.
Мисля си, че през 1968 г. можехме да спечелим на Евровизията. Тогава печелихме на Олимпийските игри, през същата 1968 г. бяхме 18-и в света в Мексико с девет медала. Четири години по-късно в Мюнхен бяхме девети с 21 медала. А Емил Димитров през 1970 г. загуби на "Мелодия на годината" с песента "Моя страна, моя България", избрана по-късно от неговите сънародници като "българската песен на столетието". Никога няма да го забравя, защото майка ми Катя Готева написа може би най-хубавата си статия тогава във в. "Вечерни новини", като изрази възмущението на стотици хиляди българи от безумното решение на журито. В статията си майка ми нарече "Моя страна" втори химн на България. В онези години да излезе статия, критична спрямо журито, си беше чудо невиждано. Поклон на този, която я е пуснал. Вестник с хубава статия се предаваше от ръка на ръка и се четеше от всички.
И други хубави естрадни песни излизаха у нас, без да споменавам българските гласове, които доминираха на световната оперна сцена. България беше сила. Нищо че сме в ЕС, сега България е малка гара, затова и влакът на Евровизията я подмина, все едно че не я забеляза.
Каквото и да е новото правителство, а то се очертава програмно с премиер Пламен Орешарски, то е длъжно да се замисли за нуждата от засилване на държавността и подобряване имиджа на страната. И още нещо - подобряването на отношенията със съседите, които никога не са били по-лоши през най-новата ни история. България беше лидер в регионалното сътрудничество, но след катастрофалното външнополитическо ръководство на отишлата си власт всичко трябва да се изгражда наново.
Една държава е силна с икономиката си, със спортистите си, с музикантите си, но също с приятелите си в чужбина. Те се забелязват и в голямата политика, по теми като Шенген например, и при гласуването на популярен международен конкурс, какъвто е този на Евровизията. Или ги имаш, или ги нямаш.