Защо не се поучим от Албания?

Проф. Ганчо Ганчев, ЮЗУ,
декан на Стопанския факултет

Напоследък във връзка с навършването на 25 години от началото на прехода от командна към пазарна икономика у нас бяха направени множество опити за анализ и равносметка. За да преценим обаче какво именно се случи през този период, е добре да погледнем как се развиваше българската икономика преди прехода, както и какви са прогнозите за следващите няколко години. Добра основа за това ни дава базата данни на Международния валутен фонд, станала достъпна преди пролетната сесия на Международния валутен  фонд и Международната банка за възстановяване и развитие.
    На Графика №1 са представени данни за нарастването на брутния вътрешен продукт в постоянни цени в България, Албания, Полша, Австрия, Румъния и Аржентина. Страните са подбрани така, че да включват различни региони, валутно-курсови режими и степени на развитие.

По данни на МВФ

    Както се вижда от графиката, до 1989 г. България изпреварва всички включени държави от гледна точка на динамиката на БВП. В периода 1989-1993-та г. заедно с останалите посткомунистически държави тя преминава през т.нар. рецесия на прехода, която естествено не засяга Австрия и Аржентина. Впоследствие обаче почти всички посткомунистически държави, с изключение донякъде на Румъния, бързо се възстановяват и към 1995-1998-а достигат предкризисното си равнище. Българската икономика обаче все още произвежда по-малко в сравнение с 1989-а г.
    Възниква въпросът как да си обясним това незавидно положение? Чисто визуално основните причини са две - неочакваната и съвършено ненужна от гледна точка на логиката на икономическото развитие криза от 1996-1997-а г. и бавното развитие на икономиката след това.
    Какво обаче предизвика самите отклонения от нормалното развитие, тъй като именно динамиката на българската икономика е ненормална. В света практически няма друга страна, която 25 години да тъпче на едно място.
    При по-внимателен анализ ще видим, че отклоненията от общия тренд на развитие са свързани с отклонение от общоприетите принципи и схеми на икономическа политика. През периода 1995-1997 г. България се опита да провежда пазарно ориентирана реформа без приватизация, с безумна парично-кредитна политика и с не по-малко безумното съчетание на контрол върху цените с либерализация на износа, довело до криза в снабдяването с хляб в една традиционно земеделска страна.
    След опита да бъдат отменени законите на пазара последва

завой на 180 градуса

изразяващ се в преминаване към крайни форми на неолиберализъм. Последният се прояви във варварска приватизация, пречупила гръбнака на българската икономика, въвеждането на валутен борд, представляващ архаичен механизъм от епохата на златния стандарт и колониалните империи, преминаване към плоско данъчно облагане и приемането на закони, ограничаващи размера на държавните разходи под необходимия санитарен минимум. Подобен пакет от законово закрепени екстремно неолиберални принципи няма в нито една страна в света.
    Да започнем с валутния борд. Всички европейски страни, където този механизъм беше приложен, бяха изключително тежко засегнати от кризата през 2008-2009-а г. и се постараха да се освободят от него чрез влизане в еврозоната. Преди тях това направи Аржентина, и макар и с цената на сериозна дестабилизация, показва значително по-голям напредък в сравнение с България. Т.е. всички, но не и България, взеха радикални мерки за динамизиране на своите икономики.
Освен това ние сме единствената страна членка на ЕС, където се прилага плоско данъчно облагане в чист вид. Разбира се, може да се възрази, че има и други посткомунистически държави, където подобен данък се използва. Това обаче не е съвсем вярно. Първо, България е единствена в ЕС, в която няма необлагаем минимум. Второ, в страните, където все пак е в сила единна ставка на подоходното облагане, задължително се прилага принципът на "хоризонталната прогресивност", което означава наличие на специални облекчения за хората с ниски и средни доходи. И най-сетне, по неясни причини България е единствената страна в ЕС, където делът на държавните разходи в БВП задължително следва да бъде под 40%, което от своя страна е значително под средното равнище за Европейския съюз. При такива ограничения България никога не може да разполага с достатъчно средства за инфраструктура, здравеопазване, образование и пенсии. Това пък, както знаем от собствен опит, е гаранция за постепенна деградация на нацията и обществото.
    Може да се възрази обаче, че у нас все пак има нарастване на БВП на глава от населението дори в сравнение с 1989 г. Това е вярно, за което може да се съди по Графика №2.

По данни на МВФ

    Както се вижда от посочената графика, особено след 1997-а година, прогресът на личните доходи е свързан преди всичко с намаляване на населението. Младите хора предпочитат да нямат деца, а възрастните просто изчезват. Това е резултатът от прилагането на неолибералния модел. При това жертването на населението в името на личния просперитет не ни прави по-богати в сравнение със страните, които предпочитат да следват здравия разум, а не идеологически схеми.
    Много често пред нас се поставя задачата да станем нормална средноевропейска страна. Средноевропейските държави обаче са далеч от нас като манталитет и държавни традиции. Защо да не вземем като пример по-близка държава, например Албания?
    Албания, както се вижда от Графика №1, има най-висок растеж в периода след 1980-а г. и най-добри перспективи до 2019-а г., макар че до 1993-та развитието й е значително по-слабо от това на нашата страна. Редица български икономисти твърдят, че България не може без валутен борд, тъй като ние не сме в състояние да провеждаме политика на инфлационно таргетиране. Албания обаче успя. В Албания беше въведено плоско облагане, с параметри почти същите като у нас, и след като се оказа, че последното не позволява финансирането на жизнените потребности на страната, албанците много бързо се върнаха към нормалното прогресивно облагане. Подобни мерки взе и Румъния.
    Благодарение на валутния борд България се оказа в капана на т.нар. зависимо от траекторията развитие (path dependance), т.е. веднъж възприети, определени икономически механизми е трудно да бъдат изоставени. В резултат на това България следва траектория на развитие, която я води към изчезване като нация.
    Онова, което трябва да направим, е

нещо изключително просто

Трябва веднъж завинаги да се откажем от всякакви екстравагантни механизми и да използваме това, което правят държавите с успешно и устойчиво икономическо развитие, т.е. да прилагаме нормална парично-кредитна политика (което в нашия случай означава просто присъединяване към еврозоната), умерено прогресивно подоходно облагане, държавни разходи като дял от БВП, близки до средните в ЕС, и, разбира се, върховенство на правотo. Или, ако перифразираме Хашек, не ни трябва нищо повече от умерен прогрес в рамките на закона.