Защо едни българи воюват срещу други българи?

Мирела Иванова

Случаите на чиновническо и административно бездушие, с които българинът се сблъсква почти всекидневно, неизбежно ни карат да се запитаме: защо едни българи воюват срещу други българи? Невъзможно ли е да живеем заедно?

“Съдът върна три деца на баща, обвинен в насилие” - из новините на Дир.бг

“Социални служители принуждават бременна жена да роди и изостави детето си” - из новините на в. “Труд”

Личният опит винаги ни провокира да се вгледаме сериозно в големите обществени проблеми. Ако ги потърсим в медиите, ще ги съзрем раздробени на сензационни новини, малки гадни скандалчета, които гаснат като евтин фойерверк в шумните светлинки на следващите малки гадни скандалчета.

Личният опит обаче ни провокира и да се възприемаме като единствени жертви, уникални в сблъсъка си с една или друга обществена система; провокира ни да се капсулираме в обидите и нихилизма си, превръщайки се в немилостиви и несолидарни същества, индивидуални единици, впрегнати в поредната си битка с бита, съда, чиновниците от всякакъв ранг и калибър, с държавата изобщо. Трудно се обединяваме и включваме в организирани и невиртуални системи и групи, решени да се преборят с административното бездушие в различните му форми.

Отвъд фасадата

Причините да се блъскаме навсякъде в недобронамерено чиновническо отношение и откровена безчовечност не са една и две. Мнозина са сковани от страх да не изгубят постовете и работата си. Или пък са окаменели от рутината на задълженията си. Или - недоволни от трудовите си възнаграждения, не желаят да си мръднат и малкия пръст. Една фасадна и преувеличена бюрокрация сякаш се възправя срещу всеки порив на нормалността и личностното достойнство и това е най-видимо в работата на съда. Законовите казуси съществуват сякаш сами за себе си и без пряка връзка с действителността, човешката логика и моралните и ценностни измерения. Неслучайно българските граждани са категорични в твърдението си, че не разчитат на справедливо и бързо правораздаване, затова и непрекъснато се стига до саморазправи.

Последният пример е с връщането на три деца на обвинен в насилие баща, а мотивът на съда е, че “в нито едно от съдебните производства не бил открит друг проблем, освен недопускане на децата до училище”. Става дума за деца между 13 и 17 години, държани под ключ в селска къща, и това ни кара да се запитаме: нима под насилие разбираме само грубите му физически форми? Нима тромавите процедури и пречки при осиновяването на деца или при кандидатстването за приемно семейство, където детските участи са също разменна монета в бюрократичната битка, са за подценяване? Нима закостенялата система на средното образование, която “не забелязва” децата и психологическите им потребности, е безобидна?

Списъкът на бездушието

Не ми се иска да продължавам списъка на чиновническото и административно бездушие, в чиято малка или голяма жертва може да се превърне всеки от нас, все едно дали е бедна и самотна бременна жена, заможен и осигуряващ стотици работни места предприемач или дъщеричката на мои близки, чийто млад живот бе обърнат като ръкавица от луда директорка. Не ми се иска да проумея защо едни българи воюват срещу други българи, само изпитвам страшна болка от нашата разпадаща се, невъзможна общност, за която не са ни виновни нито Бойко Борисов, нито международното положение.