Закъснели авлиги

Стоян БОЙЧЕВ е автор на повече от 20 книги - романи, повести и сборници с разкази, сред които "Неспокойни дни" (1966), "Белият път" (1974), "Топла есен" (1975), "Горчива трева" (1981), "Иваново възшествие" (1985),"Пазач на наблюдателница" (1986) , "Холандско лале" (1989), "Омайно биле отровно" (2006), "Златното ведро" (2006), "Мъниста" (2008) и др.

Стоян Бойчев

Това чувство ми е познато: знаеш, че трябва да започнеш, а не смееш, боиш се да напишеш първата дума - боиш се да не развалиш нещо важно, хубаво, понякога все още смътно, но и тревожно до болка. И още нещо. Самотата е пренаселена със събития, с люде, любими и нелюбими, със случайни срещи, където се мярват за миг познати очи, по-точно - непознати, запомнени за цял живот очи... А ти трябва една единствена пътека и сили, и сили, каквито ти едва ли имаш, за да те изведе там, закъдето си тръгнал.
А навън е бистра есенна утрин, със слана, която бързо се топи; по припеците се надига пара... Това място тук ми е особено скъпо. Открихме го със Стоян Каролев: благословен кът в югозападните поли на Витоша. Няма тук манастирска лоза и благословен отец Сисой, ала скромният параклис и горицата край него, и прогнилата манастирска скамейка, и тишината, която иде от всяка тревица и камъче - не, няма да срещнете никъде такъв кът наоколо.

* * *
Понякога чакаме авлигата.
Няма я. Отдавна е изчезнала и в търновските лозя, покрити сега с бетон и асфалт. Там я видя за пръв път Емилиян Станев, все още малко момченце от Варуша, видя я и я засели за вечни времена като жар птица в книгите си. Оттук започва разговорът - разговор за авлигата. Бистрата памет на Стоян Каролев върви все по-навътре: спомените обрастват с подробности, които и самият Емилиян Станев едва ли е помнел. Ясната мисъл на литературния критик и историк не се губи, не лъкатуши. Така е, защото на големия писател, на неговото творчество бачо Стоян е посветил половин живот. И затуй, може би, присъствието на Емилиян Станев в нашия разговор е така осезателно, почти зримо.

Емилиян Станев в своя работен кабинет

А аз седя на прогнилата талпа и се свивам. Боя се Емилиян Станев да не ме запита какво съм направил, как съм изпълнил заръката му. Когато беше болен, ми каза, че се канел цял живот да напише книга за Балканската война... не, не "Търновската царица"... Докато говореше, в очите му зад стъклата се наливаше тъга, удавена във влага. Той знаеше, че му остават малко дни. Беше прочел моя "Пазач на наблюдателница" в списание "Съвременник" и ме тресна:
- Напиши ти... Ти можеш.
Ще призная, изплаши ме Емилиян Станев, по главата сякаш ме удари, но и криле приши на раменете ми. Сигурно се изчервих. Бях вече автор на две книжки и похвалени при това, но сега, след думите на големия майстор, ме достраша. Не помня какво измънках.
И дълго носих своята тайна, която ме окриляше, но ме и измъчваше.
Не написах роман. Потресе ме мемоарната книга на генерал Иван Фичев, началник на Генералния щаб по време на Балканската война - потресе ме и ме стъписа бездънната драма на народа ни, попаднал в ръцете на бездарни политици, проиграли начело с монарха, победите на българския войник... Написах сборник с разкази. Помня празните гробове на загиналите при Люлебургаз и Булаир, при Одрин и Чаталджа, задушниците помня, сълзите на клетите женици помня - майки и жени на загиналите, които виеха и нареждаха до късно в мрачния есенен ден... По време на моето детство и младост все още имаше бодри старци, атакували в далечната пролет на 1913 г. Айваз баба и пели оная цинична песничка за Шукри паша и минаретата на Султан Селим джамия.
Разказите предложих на издателство "Иван Вазов", където заседнаха при промените и не мръднаха, а един директор, минаващ за литератор, взе че ги изхвърли. Щели да напакостят на "цивилизационната" ни политика. И се скри, страхливецът, зад гърба на нежно момиченце-секретарка. Не можах да му кажа няколко думи в очите.
Знаех как Емилиян Станев мигом щеше да се надигне, гневен и решителен. И чух гласът му: "Как?!... Стоене, - към Каролев - що за негодник се е появил там? И защо е син, кой го е боядисал?..."
Каролев му обяснява.
Емилиян Станев видимо помръква и сетне, докато чезне и се разтваря в сини, шеметни небеса, чувам бачо Стоян да ми казва:
- Помни ми думата, ако беше жив, хубаво щеше да го нареди. Той не търпеше безродници...

Седя на съхнещата вече талпа и усещам как над земята се надига дъх на гнили круши и сух пелин. А долу, в котловината, под млечнобяла мъгла - неясните очертания на града - призрачни човешки творения, глъхнещи. От недрата им, изпод руините на великански заводски строежи, се източва нишка от автомобили. Наследниците на някогашните миньори и металурзи, на прочутите строители на всевъзможни машини, бързат, клетите, за зло или за добро, към своя хляб в столицата. Там те са чистачи, пазачи, зидари, търговски служители, чиновници, посредници някакви... Бързат.
А аз не мога да се откъсна от далечния спомен, когато седяхме тук с бачо Стоян Каролев и си мисля: дали тишината няма да доведе тук авлигата?
И за съветите на Майстора си мисля.
Не беше висок прагът му на улица "Венелин".
В кабинета си ми посочи стол и мина към писалището си, но седна настрани, да ме вижда по-добре. А Йордан Радичков не е съвсем прав като твърди, че кабинетът бил като дядовата ръкавичка. Една доста голяма хралупа беше, където Майстора намираше тишина, и в тишина и самота изпипваше своите ювелирни произведения. Само гълъбите, накацали на прозореца, присъстваха на това свещенодействие. Тук, в топлата хралупа на писателя, слушах неговите думи за таланта, който Господ дава на човека (чиляка) - има ли го, рано или късно ще се появи на челото като въшка. А пък прозата, за да бъде истинска проза, трябва да бъде бистра като водата на Белица, през която той беше газил, та да се изкачи горе, към руините на средновековния Килифаревски манастир - тъй бистра, че и камъчето и песъчинката да видиш, че и мъмъреца по бързеите... Отдавна, казваше той, не съм чел цяла книга на млад автор. Прочетеш две-три страници и я захвърлиш - всичко ти е ясно, не те хваща. И какво може да ти каже младеж, ненавършил и трийсет години?
Тук съм слушал и ония смели съждения за нашето многострадално Минало, за томителните и еретични страсти на Православието ни, каквито по онова време не всеки имаше кураж и здрави гащи да защити; те витаеха във въздуха над главите ни. Бяха национални откровения. Веднъж ме гълча. Беше дал голяма статия във вестника, където работех, и на всичко отгоре бях дежурен на този брой. В статията си Емилиян Станев казваше доста остри думи за една странна наша съседка. Бай Иван Донев, заместник главен редактор по международната политика, на два пъти ми се обади "да внимавам", защото всичко може да излезе от този "материал". И аз внимавах, и не пипнах нищо, ала замът, за да сме спокойни, преди да се завърти вестникът, беше извадил цял абзац. Началство. Не можех, а и не исках да говоря за кухнята на редакцията. Мълчах.
 Той обичаше да задава въпроси.
Питал ме е, когато вече знаеше доста за мене - питал ме е почти сърдито: "С кого дружиш?..." Поколебах се, но му казах името на млад, нашумял автор. Емилиян Станев рязко дигна глава: "Нямаш работа с него!..." А веднъж, когато си бях тръгнал и той излезе да ме изпрати до стълбището, ме докосна по рамото: "В коя година беше роден?" Изненадан, казах му годината, месеца и деня. "Хубава възраст" - рече. Беше съвсем близо и усетих топлия му дъх. И добави, че опит и знания се добиват с годините.
Няколко пъти ме е питал как пиша... И той пишел тъй, на ръка, с молив, но напоследък свикнал с машинката, вярно, по-бързо и по-чисто, ала нещо си се губи. Туй "нещо си" той не го определяше, запазваше го за себе си, но то загадъчно блясваше в очите му и звънваше с треперлив резонанс с това "си" накрая. И дълго оглеждаше своите костеливи, странно неспокойни пръсти.
Във въпросите на Емилиян Станев прозираше някаква особена, непринудена грижа, ако не и тревога, която той не намираше за нужно да прикрие. Бих добавил: това беше негово постоянно състояние, някаква вътрешна напрегнатост, зоркост някаква, с която той оглеждаше и се взираше в околния свят...
 И как се гневеше, щом чуеше лоша дума да се издума за българския народ, най-вече за колибарите от Средния Балкан! Ала той самият казваше понякога твърде горчиви упреци, най-вече за оня българин, който чува как поробителят насилва съседа му, а нашият човек си трае, мълчи, спотайва се, да не би и него злото да споходи. Не търпеше възражения, но аз набрах смелост и му казах, че такива случаи сигурно е имало, но не навсякъде, рядко са били, може би в полето, където човек е беззащитен. И му изредих цяла редица върли войводи от Средния Балкан. "Знам, знам - примирено казваше той. - Не говоря за нашият Балкан. Това е друго нещо..."
А националните ни катастрофи от началото на Двадесетия век бяха неговите рани живеници - казваше, и проклинаше виновниците - казваше, че отвъд линията "Енос - Мидия", призната и от турците за наша източна граница, са стотиците хиляди убити и ранени български войници в три кръвопролитни войни, загубата на изконни български земи, неизброимите страдания на прокудените, разрухата и метежите, разтърсили страната ни. Той не дочака 70-ата годишнина на Балканската война, за която казваше: "Моята първа война..." И се усмихваше скръбно. Беше я видял с очите на невръстно дете от бедняшкия Варуш...

* * *
Надигна се чуден ден: топъл, бистър... есенен.
Към параклиса, слабо осветен от вощеници и огласян от тих молитвен шепот, се точи рехава нишка от женици богомолки.
Днес е Петковден.
На този ден преди сто години нашите баби и прабаби, получили първите вести от Войната - и радостни, и скръбни, най-вече скръбни, са правели помен за наш Иванчо и наш Стоенчо, легнали, клетите, в далечната тракийска земя... От стария изкорубен клен до скамейката ми се ронят осланени листи, все още влажни, перести, които безшумно се стелят върху земята, застилат и плочника към църквичката; истински орляк от пъстрокрили авлиги, слетели от голи разкривени клони. Една женица циганчица води невръстно момиченце, рошаво и гуреливо, почти босо. Не влизат; застават до вратата. Момиченцето е важен помощник в просията, ала не стои на едно място - тича да събира и да лови във въздуха своите ярки, червени и жълти пиленца, които го облитат от всички страни.
- Хвърли ги, не са чисти! - каза циганчицата.
Ала момиченцето не я послуша.