За една красива любов, жестокостта и войната
Спектакълът "Крадецът на праскови" отбелязва 100 представления на сцената на Народния театър
/ брой: 12
В един изпълнен с жестокост, бедност и болести свят се ражда красива, но обречена любов. Тя е плод на естествения стремеж за щастие и свобода, за осмисляне на съществуванието, но е убита сред хаоса на войната, във време, в което човешкото е изтрито от хората. Изключителната по своята проницателност в човешките чувства повест на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" е в основата на спектакъла на режисьора Бойко Илиев, който е и автор на сценичната версия на произведението. Героите на тази трагична и наситена с много емоции любовна история - Полковникът, Жената на Полковника, Военнопленникът, Учителят, Ординарецът и Майката - разкриват един свят на скрита любов, преодоляно страдание, тревога за настоящето и бъдещето, особена носталгия по отминалото време, но и истински възраждащи душата емоции.
Повестта "Крадецът на праскови" е замислена още през тридесетте години, по-точно през 1936 г. Ето как самият Емилиян Станев разказва за това: "Един ден, като се разхождах, почнах да размишлявам върху моите спомени за войната. Бях се срещнал с мой връстник и разговаряхме какво сме изживели като деца през 1915-1920 г. И аз си спомних за пленниците, за Марно поле с копите сено и слама, за тези нещастници, които патрулите прекарваха през лозята. Спомних си как един ден ги видях като пъстро стадо от хора, вмирисано на пикоч. Спомних си също как веднъж като дете отидох с баща си на гости у един полковник. Жената на полковника си спомних. Тя беше със синя рокля. И тази жена със синя рокля, чието лице ясно помня, беше неземно хубава за мене. Тя се настани в паметта ми. Близо до нашето лозе един друг полковник притежаваше място, цялото обрасло с храсти. Този човек беше малко див, свадлив, с котешки, прилепнали уши, с алаброс. По някакъв начин образът на този полковник и синята дама се свързаха.
Аз си спомних как през време на евакуацията отидох в Търново да видя нашето лозе, което вече не съществуваше. Спомних си онези места, когато видях жар-птица, тъжната красота на опустелия от войната град. Всичко това се свърза и един ден, беше през зимата, седнах... Но това беше чак през 1947 г." Когато един спектакъл отбелязва своето 100-тно представление, първо си мислим, че това е несъмнен и безспорен успех, а после се запитваме какво има в това представление, което е предизвикало такъв интерес, в какво е скрита неговата тайна привлекателност за изкушените или може би разглезените от празни забавления зрители.
Мисля си, че "тайните оръжия" на привличането в постановката на Бойко Илиев "Крадецът на праскови" са няколко - стойностен, смислен, дълбоко човечен текст, предполагащ и изискващ проникновение и хуманност; великолепен в единството на стила и споеността си актьорски ансамбъл, в който се откроява емоционалното и фино нюансирано изпълнение на Аня Пенчева като Лиза, сложното и многопластово изграждане на образа на Мариус Донкин като Полковника, прецизната и точна психологическа трактовка на Юлиан Вергов като Иво, както и стилното сценично присъствие на Марин Янев като Учителят, Стоян Пепеланов като Ординарецът и Добринка Станкова като Майката; многозначна, почти магическа с тъжната си красота сценична среда, дело на Нина Пашова и, разбира се, елегантна, почти невидима, но истински съграждаща богата и изпълнена с трагичния усет за непостижимостта на красотата и хармонията режисьорска работа.
Срещата - Аня Пенчева и Юлиан Вергов
Щастието - Аня Пенчева и Юлиан Вергов
Мариус Донкин, Аня Пенчева и Юлиан Вергов в постановката на Бойко Илиев "Крадецът на праскови"
Снимки Божидар Марков