За един превит гръб

Зорница Илиева

    Гледам една снимка на първа страница на национален всекидневник и се колебая за минута дали да се смея или да изкривя устни в гримаса на огорчение. Но тъй като огорченията ми идват в повече напоследък, реших да погледна реалистично на нещата, защото може би пък и "началникът" да ме гледа отгоре. Ако вече е станал и българин, току-виж ни е отървал я от криза, я от последното място по стандарт в ЕС и не е редно до го гневя.
Не бива да го правя само защото някакъв отец целува ръка на премиера в знак на благодарност. Ами благодари човекът за щедростта на управляващите, които ще дадат на черквите европари по линия на Програмата за развитие на селските райони. Тъжно е да види човек докъде стигна църквата ни - тази наша вековна опора и място за утеха в смутни и нечовешки времена, но останала винаги в първите редици на водачите на нашия народ в битките му за независимост, освобождение и национално достойнство. Само дето в наведената снага на отеца от манастира в Гигинци не само няма достойнство, ами прозират и онези привички на бедните духом, които са готови на всичко, дори на унижение, за да получат малко от земните блага. В случая ще си ремонтират манастира или черквата, или каквото там имат, но не като направят нещо сами, а като се молят унизително на държавата за средства.
Никой не разбра с какво разполагат нашата църква и висшият ни клир, които вече поне на думи и документи са единни, свободни в действия и управление. Защо някои манастири процъфтяват, а други тънат в мизерия, защо монасите и монахините намаляват, а сградите и апетитите на църквата растат. Защо са единици тези, които живеят и служат като пастори на енориашите си, а някои черкви като тази при устието на р. Арда стоят с години заключени, независимо че въпросната черква е нова и носи светото име "Св.Георги".
Да се целува ръка по този начин е обичай, характерен за Балканите, но едва ли каноните допускат отците да целуват ръце на миряните, независимо от положението им в обществото. Че сме по принцип атеисти, не е новина. Новина беше, но вече е практика всички поне на големи празници или при лична болка да влизаме в черквите, за да запалим свещ и да се помолим. В повечето случаи мълчаливо. Респектът към божиите служители ни е заложен от столетната роля на нашата православна църква в историята ни и сега е някак угнетяващо да видиш сгънато тялото им в такава поза. По турските сериали гледаме как се целуват ръце, но тази практика вече я няма като масово явление у нас. Дали е за добро или лошо, не е много ясно.
Въпросът е по-скоро защо допускаме и в името на какви преходни изгоди се налага дори отците да бъдат унижавани, с тяхно съгласие или поради принуда, като превиват гръб. Идеята да се помогне на Св. Синод да реши проблемите с възстановяването на рухналите наши манастири, черкви и да се възродят тези светилища за богоугодна дейност не само е добра, тя трябва да се приветства. Но кому е нужно това да става по време на избори, пред камери, светкавици, и с такива "ритуали"? Делата на духовните ни отци винаги са били не толкова афиширани, не толкова показни, но винаги в услуга на хората. Защото Господ ги е учил на смирение и почит. А това не включва унижението. Напротив, с вдигната глава и с вяра в Бога и делата му отците винаги са посочвали посоката, пътя и примера за достоен живот. Какво да кажем сега, когато открито търговците явно са влезли в храма, а църквата ни стои достолепно самотна и самоизолирала се в своите правила и всекидневие. Хората губят вяра не само в държавните институции, но и в делата на божиите ни служители. Подобни лекомислени постъпки спират желанието ни да бъдем по-често в нашите православни храмове, където все пак можем на спокойствие да изплачем мъката си. Да сте видели някой отец да ни утешава, без да сме платили някаква дори и дребна сума за даден ритуал? Но това е тема за друг диалог и много тежка за хора, които стоят далеч от каноните на православната ни вяра. При всички случаи обаче ни е крайно неприятно да сме свидетели на унизително покорство в името на материални придобивки, които по принцип са задължение на държавата и на Светия Синод.