За да е живо българското име

Диана ЧОЛАКОВА е родена в Бургас. През 1993 г. завършва театрална критика във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов", като едновременно с това сътрудничи със свои материали във в. ДУМА. По-късно работи във вестниците "Континент", "Демокрация" и "Земя", в БНР.
През 1999 г. емигрира в Италия, а по-късно - в САЩ. Там се установява в Детройт, където създава школата за български език, традиции и изкуство  "Аз съм българче". Заедно със съпруга си проф. д-р Боян Димитров през 2007 г. двамата са избрани за "Българи на годината в САЩ" от Института по антропология в Саут Лейк, щата Юта в САЩ.
Днес публикуваме фрагменти от учителския дневник на Диана Чолакова, пример за нейната упоритост и патриотична всеотдайност, за отстояване на българската памет и име в САЩ.

2007 г.

С каквото и да съм се занимавала в моя живот, като журналист, театрален специалист или ръководител на детски групи, все съм се опитвала да помагам на хората, да отворят очите и душите си, за да намерят себе си.
Най-накрая, след пет години в САЩ и лутане с какво полезно нещо да се захвана, реших какво да направя - школа за децата на българите от Детройт.

2008 г.
Имам идея за програмата на това духовно общество, което ще ми повярва и ще се обедини около децата си. Ще се определи чрез желанието си да ги учи на българските традиции. Ще го назова Школа за български език, традиции и изкуство. Но къде да се събираме? Всеки иска да му е близко в района, където живее. А това е невъзможно! Толкова сме разпръснати и разединени, ние, българите, в Метро Детройт, че ще бъде цяло чудо да се стигне до единомислие!

Март, 2008 г.
Даниела Начева ми предложи да се съберем в българо-македонската църква "Св. Климент Охридски" в Dearborn. Разрешили са да ползваме една зала всяка втора неделя в месеца за час и половина. Значи ръкавицата е хвърлена и връщане назад няма. Колко ли хора ще дойдат?
Откриването на школата е обявено за 12 април. Хубава дата като начало. Пролетно време, няколко дни преди Великден започваме нещо ново и благородно.

12 април 2008 г.
Толкова много хора са дошли на откриването!  Не е за вярване! Посрещаме ги с прясна пита, с мед и шарена сол, със здравец и "Многая лета" на Борис Христов.
В класа имам 27 българчета от 3 до 13-годишна възраст. Не мога да повярвам, че толкова много родители са подкрепили идеята за българско школо и са довели децата си! Не е лесно, но е приятно!

Май 2008 г.
За 24 май Даниела и Вили Начеви организират тържествена вечеря в подкрепа на школата за български език, традиции и изкуство. Няколко дни по-късно:
Семейство Начеви дариха на школата всички събрани средства.
Хубаво е да има повече такива хора, които да мислят за благото на общото дело, за да вървим наистина "към светли бъднини". А ние с децата добре се представихме!

Юни 2008 г.
Празнуваме заедно с децата 1 юни. Обидно малко хора дойдоха в Кенсингтън парк. Сякаш отрочетата им не заслужават да празнуват Международния ден на детето.

Юли 2008 г.
Родителите предлагат школата да прави сбирките си два пъти в месеца. Единият път в църквата "Св. Кл. Охридски", а другият - в някой от парковете.

Август 2008 г.
За първи път българските деца бяха поканени да участват със своя програма в традиционния етнофестивал. Църквата "Св. Климент Охридски" го организира всяка година по това време.
С децата от школата подготвихме българската народна приказка "Дядо и ряпа". Те за първи път бяха артисти - с костюми и с роли. Справиха се страхотно.

Декември 2008 г.
От църквата ме изненадват, че вече не можем да ползваме залата. Америка била в криза, църквата - също. А духовната ни криза май не е от този месец, но на нея никой не обръща внимание...  Точно в навечерието на Коледа българските деца щяха да останат без тържество, подаръци и знания за фолклорните ни традиции, ако не бяха Еми и Митко Димитрови. Те предоставиха дома си за сбирката на школата.

Януари 2009 г.
Време на митарства. Къде да се приюти школата за български език, традиции и изкуство "Аз съм българче"? След дома на сем. Еми и Митко Димитрови ред е и моят дом да отвори вратите си за българчетата, желаещи да се учат. Аз живея доста на север от основната група българи, но най-смелите и издръжливите успяха да пристигнат на януарската сбирка. Браво, българи юнаци!

Февруари 2009 г.
Вече се чудех в кой дом да направя сбирката на школата през февруари и Господ се смили над нас! Разрешиха ми зала в библиотеката на Wixom!
 
Март 2009 г.
Сега едно друго семейство подаде ръка с предложение към школата. Стив и Сева Скот уредиха зала в една баптиска църква, която ни се дава безвъзмездно. Децата им Анел - 7 г. и Джаки - 4 г., също са ученици в школата. Дълбока благодарност към този американец, който иска децата му да научат майчиния си език и прави всичко, за да стане това възможно!
 
Април 2009 г.
Избързах с радостта си. Пак нямаме втора зала. Този път за малките деца. В баптистката църква сбирката ни съвпада с Easter и не можем да ползваме залата. Добре, че все още имаме другата зала в библиотеката.
За да може и малките ученици да честват първия рожден ден на школата, отново ръка ни подадоха семейството на Емилия, Митко и Таня Димитрови.
Честит рожден ден на всички, които допринесоха школата за български език, традиции и изкуство "Аз съм българче" да бъде създадена и да може да посрещне първия си рожден ден!
Колко неусетно се изтъркулиха 12-те месеца? Кой може да повярва, че ставаме на една годинка? Ако някой ми беше казал, че през април 2009 г. ще празнуваме рожден ден, нямаше да му повярвам! Всъщност имаше такива хора, които вярваха в мен и в успеха на школата!

2010 г.
...Единият човек е от Париж. Казва се Юлия Талева и също като мен се е опитала (преди години) да направи нещо за българчетата в Париж, за да ги учи и да съхрани българското
...Другият е Марияна Тончева - педагог и учител от България, със същото се занимава и в САЩ. Тя през цялото време ме подкрепяше и съветваше. Даваше ми кураж и дори стана кръстница на школата, като й даде името "Аз съм българче" 
 ...Опитвам се да забравя всички горчиви думи, които чух с ушите си. Едни бяха против мен. Други - хвърлени просто и само защото съм се осмелила да направя нещо ново и различно от останалите

-- -- -- 
Докато пиша този дневник, любимите ми хора отдавна спят. Защото всичко, което правя за българчетата тук, го създавам като крада от съня си. Вземам от времето за семейството си, без което школата нямаше да е в този вид и на това равнище. Ако нямах подкрепата на съпруга ми Боян (морална и финансова) и на 5-годишната ни дъщеря Дария-Бояна, едва ли щяхме през април да пеем: "Честит рожден ден" на школата!
Сега мога да бъда спокойна, че след време  дъщеря ми ще може да прочете този дневник. Само за тази една година тя се научи да чете и да пише на български език. Радвам се, че българският няма да е само езикът на нейните родители.
...

Винаги съм пристъпвала към моите деца от школата като към подготовка за първа среща - с вълнение, с безпокойство, с любопитство. С онази всеотдайност и влюбеност, която човек пази само към първата си любов. Казват, че тя никога не се забравя.
Аз отварям душата и сърцето си към тези деца и съм напълно искрена. Те са барометър за фалша и ако усетят дори частица лицемерие, могат да те докарат до пълен провал. Моите деца ми вярват и аз мога наистина да им предам знанията и уменията си. Може не всички и не твърде добре да научат български. Достатъчно е да се пробуди интереса им към българските традиции, да ги запомнят, да ги почитат и да ги предават на следващите поколения.
И когато погледнат в календара и разберат, че денят е празничен за тях, за да уважават паметта на дедите си.
 

Диана Чолакова заедно със съпруга си проф. д-р Боян Димитров и дъщеря си Дария-Бояна