22 Септември 2019неделя17:15 ч.

Снимка Емилия Костадинова

Срещи

Юлия Пискулийска: Рушат се истини като сипеи...

Плаши ме желанието да търся себе си. Защото не намирам отговори, казва известната журналистка, писателка, поетеса, споделяща лявата идея вече 50 години

/ брой: 167

автор:Ева Костова

visibility 485

Юлия Пискулийска е автор на 17 книги - публицистика, поезия, проза. Има почетна грамота на СБП "За принос към българската литература" и "Златното перо" на СБЖ. Тя е първата жена, избрана в ръководството на СБЖ, където два мандата е активен зам.-председател по професионално-творческите въпроси, възстановява в. "Поглед" и работи неуморно за свободата на българската журналистика. Завършила "Български език и литература" в СУ "Св. Климент Охридски". Работила във в. "Труд", сп. "Пламък", в. "Ние, жените", в. "Континент", в. "Женско здраве", в. "Словото". Председател и основател на фондация "МОСТ" - Медии, Общество, Семейство, Традиции. Член е на СБП и СБЖ. Омъжена, с три деца - Стефка, Зорница и Йордан, четири внучки - Янина, Юлия, Джена и Петра, внук Асен и правнучка Леда. 

- Спала си в дома на заподозряна за убийство, къде още те водят журналистическите спомени?

- Срещала съм се и с осъден на смърт. Била съм в залата на Върховния съд, когато осъденият на смърт трябва да каже последната си дума. Това е изискване на професията - да не надзърташ отдалече. Влизала съм в пререкание с покойния Георги Тамбуев, временно завеждащ отдела ни - той искаше да пиша върху писмо, без да проучвам, без да отида, без да се срещна с хората. "Какво толкова", каза, кой ще разбере... Няма нужда някой да разбира. Аз ще знам.

- Споделяла си, че много неща те дразнят в днешната журналистика.

- Само един детайл ще си позволя: недоумявам как колеги дават трибуна на специалисти, зле приемани в собствената гилдия. Превръщат ги в медийни звезди - например, вълна от пациенти потича към тези лекари, които са далеч от професионализма, разбиран в пълнотата му. Горкият пациент... Само защото някой от нас не се е вгледал в качествата на специалиста, а е видял само умението му да приказва... красиво. 

Ненавиждам интригантите. Но факт е - и медиите участват във великата обществена интрига. Наднича се в живота на хората, в личните им трагедии. Сеят се неистини. Без мисъл какво носи това на определен човек. Отвращават ме превиващите гръб пред "фактори". Странно ми е безразличието към човешка съдба или социални процеси. Прекланям се пред щедростта. Пред разума - особено когато се откроява във важно решение. Възхищава ме умният. Талантливият. Състрадателният - не само с познатата мимика на лицето - с действието. Учудва ме пасивността ни като общество в определени ситуации. Радвам се на хората, които умеят да обичат. Трамплините ме ядосват, защото са носители на пагубното за всяко общество изстрелване "нависоко". Разнообразие от калинки и други летящи с чужди крилца... 

- Чух за теб веднъж, че си конфликтна...

- Ако това определение идва от желанието ми да имам самостоятелно мнение - така да бъде. Най-лесно е да премълчиш очевидна недомислица. Удобно е. Неведнъж мнението ми е било различно от водещо мнение на фигура с позиция. Смятам, че е нормално да изразиш някакъв аргумент, който да е полезен за общественото развитие. Навремето от Районния комитет на БКП ми казаха, че Левчев не одобрява свободния ми изказ. И че търси начин да ме усмири. Не казвам, че и аз винаги съм била права. Но съм била готова да приема всеки довод, който би оборил моето виждане. Истината е във фактите. Да търсиш, означава винаги да се вглеждаш възможно най-дълбоко в една ситуация. Документите, свързани с нея. Близките ни обичат такива, каквито сме. Публичните личности трябва да поемат социалната отговорност извън личния кръг след точна самопреценка.

Журналистиката ми даде много. И много ми отне. Никога не съм се движила с тези везни, но сега усещам колко много са изгубили децата ми, семейството ми от тази моя отдаденост. Да, била съм някаква подкрепа за чужди хора, това е вътрешна необходимост, това е наследеното от моите родители, баба, дядо чувство за отговорност. То ме е карало да предпочитам трудните пътеки на професията и да не мисля ще получа ли нещо или не. Спомням си, когато ме повикаха във в. "Континент", беше труден период, началото на този безкраен преход, главният редактор ме попита каква заплата искам. Казах - каквато прецени. После разбрах, че дори стажантките имат доста по-високо възнаграждение от мен. А бях завеждащ отдел. 

- Тъжно е да си служил на хората чрез журналистиката и да виждаш как много неща се съсипват пред очите ти...

- С разграждането на социалните домове, домове за деца в неравностойно положение примерно, се унищожи цяла система. Тя беше заменена с нищо. Но въздушният балон на реформата в този случай и в други също - например здравеопазването, е издъхнал. Боли ме, че преди да се премисли нещо, се предприема събарянето. Да имах още живот, който да дам на това наше обезумяло общество, бих съдила и Евгени Бакърджиев. За един лев. Никой не му поиска сметка за разрушаването на една част от историята, която друг народ би превърнал във възможност за доход. Какъв музей можеше да стане от мавзолея, колко туристи щяха да дойдат тук!

- На какво още се гневиш?

- Нещата, които ме гневят, са от камъче до глобални. Например, че на улицата всеки те блъска, не се спазват елементарните правила, да не говорим за недоимъка на кавалери. Че сутрин градинката е пълна с бутилки и отпадъци, че няма сила, която да забрани пиянските сбирки там, че няма контрол никакъв и за нищо. Гневи ме, че доста талантлив писател може да излезе и да чете пред уж елитна аудитория прекрасните си стихове - по къси шортички и по джапанки. Всичките тези камъчета говорят колко ни е безразличен другият човек. Да не започваме темата за безхаберието, корупцията, бедността. Но и малкото, и голямото имат силата да разрушават невъзвратимо психиката ни. С болен народ не се гради икономика. Нито култура. Нищо.

- А разочарованията?

- Не са били малко. Опитвам се да ги приема философски. Преди много години размишлявах върху тази тема, включих текста и в една от книгите си. Рисувах портрета на разочарованието като възможност да те стабилизира, да укрепи духа ти. С всичките черни краски това присъствие в живота ни е урок. Възможност да се проверим. Да узряваме за упорството на отпора. Да видим по-ясно себе си. Случаи на разочарование колкото искаш, обаче не са ме отказвали да помагам на хора, потърсили моята помощ.

- От 50 години си вярна на лявата идея. А днес чувстваш ли се разочарована?

- Редник съм в тази партия. Дете съм на безпартийни. Но баба и дядо са били членове на партията. Когато проектантската организация, където работеше майка, я предлага да бъде приета в БКП, във "висшата инстанция", където трябва да те одобрят, някой казал, че владее немски. И си заложил партийния билет с тази информация, това намирисвало на шпионаж... Значи - не става... А татко е бил офицер. Завършил е Военното училище в София - като дете на загинал във войната, дете крайно бедно, майка му е работила в сиропиталище, за да отглежда по някакъв начин четирите си деца. Завършва висшето си образование там. Воювал е после. Когато Коста Андреев, тогава работех в "Труд" и той беше главен редактор, ме повика и ми предложи да ме приемат в БКП, аз отговорих, че не съм направила нищо съществено в живота си, че там трябва да бъдат хора, направили много за страната си. Докато аз се питах дали съм достойна да бъда там, някои хора от редакцията без колебание атакуваха партийното членство... Имала съм своите трудности и са ме уволнявали - и прочее, но това не ми попречи да пиша и не ме отчая. И вицове съм разказвала, и съм изразявала несъгласие с фигури на високи позиции. Не мога да приема онези колеги, които и сега сервилничат и съществуват с таланта на ветропоказатели. В много от случаите наказанието не идваше по партийна линия, а от блюдолизци, които много държаха да имат топла връзка с властта и за да се докарат, гонеха мислещите различно. 

Не се отказвам от партията си. И съм от щастливките - със съпруг, който до смъртта си остана верен на лявата идея. Много сме говорили за случващото се в нашата партия, и двамата сме доста критични, често несъгласни с действия или думи. Но по-добре да опиташ да бъдеш коректив, отколкото да се свиеш в малкото си гнездо и да говориш наум. Питаш дали са ме подкрепили... Мисля, че съм от незабележимата гвардия, от която се очаква да бъде винаги готова, дори само да запълни един площад. Но не само в нашата партия много хора остават невидими - това си е характеристика на обществото ни. Много се съмнявам, че някой от ръководителите в тази партия знае какво пиша, къде пиша, колко книги имам... Но аз не съм и очаквала по принцип подкрепа по партийна линия. Дядо ми, адвокат, който е дарявал за разни социални начинания, отговорил на вуйчо Гочовия въпрос - защо не построи една голяма къща в София, да се погрижи за децата си - а дядо рекъл, че някога партията ще се погрижи за тях. Този идеализъм живееше в нашия дом. Тази посока: давай и не искай. 

- Имаш 17 книги. Имаш и неиздадени още...

- Продължавам да пиша. Аз съм журналист. Поезията е в миговете, които всеки иска да има, да му принадлежат, за изповед или самосъд, да се освободи от всякакви граници, публицистичен гняв... Да лети и да си вземе по малко слънце или дъжд оттам, дето прелита. Само миг. Описваш мига. Утре усещането може да е друго. 

- Плашат ме моите мисли, казваш в свое стихотворение. Защо?

- Плаши ме откровеността, с която поглеждам към себе си, която иска да изведе на бял свят усещания, приспани и загубени. Която не иска да забрави, носи обиди, праща послания... Плаши ме силата на мисълта, която поднася пред мен дива ягодова китка или ми напомня дъх на папрат. Плаши ме този живот, който съм събрала и който диша и тича из мене... Плаши ме не защото откровеността винаги ми е носила конфликти. Плаши ме желанието да търся себе си. Защото не намирам отговори.

- Твърдиш и друго в поезията си: рушат се истините като сипеи... 

- Съвсем естествено е да се изправиш един ден пред истина, която е превърната в сипей. Може би защото си бил наивен. Както виждаме, светът става неуправляем, каквото знаем, е потънал кораб, хората излизат извън правилата, извън законите, природата изригва, недоволна от настоятелното ни проникване в утробата й... Интересува ме човекът, който се променя според своя личен интерес и който превръща в пясък някаква обща идея. Може би всяко време е жестоко, защото във всяко време има погубени истини, окървавени. Но гледам мига: колко ветропоказатели, колко бездуховност, колко нелюбов има сега...

- Как се пише поезия в това "време на плеймейтки, риалити тъпотии, модели, тутикванти", както отбелязва С. Хаджикосев като твой рецензент? 

- Имам необходимост да превърна усещанията си в думи, да летя подир чувство, да рисувам облаци, да се вслушвам чрез думи във водното ромолене, да събирам пясък от минало, да го превръщам в твърдина, за да посадя там незабравките на спомена. Изстрадвам сбогуването с някой и нещо. Но пиша, защото това е необходимост за мен. Книгите са среща с приятелите ми - познати и непознати. 

- А приятели - много.

- Това е щастие, което искам и което пазя. Моята Руми Братованова! Толкова светли усещания са свързани с Татяна Лолова и със съпруга й. Светлина получавам и от духовния свят на д-р Мари Паникян. Всичките ми приятели са изключителни и ярки личности. И Венко, и Иво Кременски, и Иво Търнев, и Нигяр Джафер, и Радка Аргирова, и Иван Гьорев, Жасмина и Милко, и Маргарит Пенев, Веселин Матеев, и Нели, и Христина Христова, и Кирил Янев, и Люси Зафирова, Саранеделчеви, Ива Апостолова, и Галя Гаврилова, и Ани... Приятелства от много години, по-силни от всякакви ветрове. 

Сега, близо до осемдесeтте, не съжалявам за всеотдайността към хората, към обществото. С фондация "МОСТ" продължавам да работя все така. Но дължа много на децата си, които винаги са ме подкрепяли безрезервно; на брат ми и сестра ми, на всички близки, на Асен, който вече не е до нас, дължа им извинение, че идеята беше над тях. Че непознатият човек беше над тях. До последен дъх с теб остават само най-близките ти хора, които те обичат какъвто си.

И ако имам послание, то е: обичайте.

Пакетът "Мобилност" няма да се преразглежда

автор:Дума

visibility 406

/ брой: 181

Тол системата може да не тръгне и на 1 март

автор:Дума

visibility 317

/ брой: 181

БДЖ отменя влакове, няма локомотиви

автор:Дума

visibility 492

/ брой: 181

Вносните цигари задължително с дата на производството

автор:Дума

visibility 182

/ брой: 181

Париж подава ръка на Рим за мигрантите

автор:Дума

visibility 245

/ брой: 181

Лаура Кьовеши става главен прокурор на ЕС

автор:Дума

visibility 438

/ брой: 181

Нов Ньой?

автор:Юри Михалков

visibility 724

/ брой: 181

Връх на невинността

автор:Павлета Давидова

visibility 600

/ брой: 181

Много шум и... нищо

автор:Галина Младенова

visibility 478

/ брой: 181

Новите "Кучета" откриват сезона на Арт театър

автор:Надежда Ушева

visibility 464

/ брой: 181

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ