Юбилейният бинокъл на Йовков

Емил Кьостебеков

От много време в публичното пространство отсъства сериозна театрална критика, особено що се отнася до отдалечените от столицата театри. По тази причина оценъчната статия на Антония Каракостова, наречена "Добър театър се прави не само в София, а и в страната" от 10 май т.г., предизвиква определен интерес не само заради заглавието, а заради рядката възможност да се прочете истинска оценка за театрален факт "в страната".
Да се преразказва критичен анализ е неуместно, но в случая отчасти се налага, заради размислите, които пробужда.
"Регионалният продуцентски център Йордан Йовков" в Добрич отбелязва 130-годишен юбилей на своя патрон със специална подборка от познати авторски творби. Основания за добронамерения тон на статията авторката черпи от няколко реално съществуващи факта.
Режисьорът Павел Павлов проникновено е подбрал откъси от цялото творчество на Йовков, съумял е да ги обедини в единна драматургична сплав, върху която е изградил и сценичен прочит с многопосочното заглавие "Странноприемница край границата". Негова заслуга е привличането на двама бележити актьори - Борис Луканов и Николай Урумов, с които се равняват даровитите изпълнители от състава. Дано ми простят, че не ги изброявам!
Като сполучлива режисьорска находка звучи решението с бинокъла на офицера Демирев, с който останалите герои последователно се взират отвъд границата, а всъщност към зрителите, където са останали много несбъднати надежди.
И тъй, юбилеят е станал достолепно. Доказана е тезата на авторката Каракостова, заявена в заглавието на статията й.
Макар и деликатно, авторката набира кураж и засяга друг важен въпрос - за съдбата на съвременния български театър, за което заслужава повторно да бъде поздравена.

Съкращението РПЦ унищожава достойното и смислено име

Добруджански драматичен театър "Йордан Йовков". Това наименование има богата история, а се оказва, че притежава и настояще, което подкрепя съществуването му.
Очевидно съчинителят на абревиатурата не си дава сметка какво представлява регионът от Дуранкулак до Нова Черна, върнат към родината към 1940 г. Не зная колко градове и селища с удобни театрални салони съществуват там. И броят на населението, което трябва да бъде обслужено с "продуцентски" дела, също не е взет предвид. Ако трябва да ги обходи веднъж годишно на центъра не ще остане репетиционно време за нови "продукции".
И това е само едната страна на създаденото положение.
За да се осъществи сътворената реформа, е пожертван другият добруджански събрат - Драматичният театър "Сава Доброплодни" в Силистра. Единственият театър, който носи името на "бащата на съвременния български театър", спуска завесата, затваря врати, губи името на човека, който в годините на робството запали искрата на това изкуство в четири български града - Шумен, Сливен, Силистра, Тулча, спомогна за театралното утвърждаване в Кюстенджа, Варна и Разград, превръща се в някаква "приемаща сцена", а името на патрона му се осъжда на забрава. Непознатият реформатор не знае, че в Силистра съществува театър още от "румънско" време. Не си е дал сметка, че в региона на крайдунавска Добруджа има градове и селища, в които сега може да се завърши средно образование, без да се види нито едно театрално представление. Какво да се каже за зрителския поток от десетки хиляди почитатели на това изкуство в селищата с добри салони и сцени, чиито

духовни интереси сега ще се задоволяват само чрез сателитните чинии

насочени в две противоположни посоки. И ако е нужна персонална подкрепа, какво биха казали днес Енчо Тагаров, Стефан Николаев, Димитър Керанов, Борис Денизов, Георги Донев, Надя Раличкова, Елисавета Морфова, Андрей Чапразов, Любомир Киселички, Васил Вачев, Стефан Стайчев и мнозина още, които са оставили там трайни следи? Силистра е единственият град в страната, където е издигнат паметник на Сава Доброплодни, местните жители го чувстват като свой съгражданин и отрупват монумента му с цветя в Деня на будителите.
С лека ръка се постъпва не само в изстрадалия "Добруджански регион". Трябва да се добави съдбата на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна, на Държавния музикален театър "Стефан Македонски" - София, на още няколко извънстолични института, които се лишиха от професионално  определение и личностно наименование и се превърнаха в... Бог знае какво. Да прибавим ли съдбата на опери и филхармонии, които се превърнаха в дружества и симфониети?
И още нещо. Съсловни организации на академични учени, университетски преподаватели, учители, лекари, фармацевти и други спонтанно възроптаха публично, когато се посегна некомпетентно в техните области. Съюзът на артистите в България съглашателски се кротна и предаде достойнството и интересите на своето съсловие, наречено "гилдия", при толкова очевидни безсмислици.
Така нещата прерастват до държавна политика и не бива да се изоставят с оправданието, че така изисква Европейският съюз. Не вярвам там някой да прави изсчисления със сметачна линийка и сега доволно да потрива ръце. По-скоро това са последици от

призива "пари само срещу реформа"!

И ентусиастите се напрегнаха и измислиха реформата.
На тях трябва да се каже, че такова нещо не се случва за първи път на българския театър. Мотивацията се променя, но последиците остават същите. А нима винаги трябва да се напомня, че възвръщаемостта в сферата на културата не е еднаква със стопанските субекти?
Нула цяло и няколко десети след десетичната точка от БВП не са в състояние да катурнат държавния бюджет, но неизбежно генерират нищета в културата. Разходите по нея не са причина за финансовата криза, а по-скоро тя предизвиква отрицателните последици в духовната сфера.
В навечерието сме на празника на светите равноапостоли Кирил и Методий - покровители на цяла Европа, будители на славянството, "творци на наший говор мил", на културата ни, която е визитната ни картичка пред цивилизования свят и средство за опазване на националната ни същност.  За да останем честни пред тяхната памет, длъжни сме да споделим това, което ни е на сърцето.
За тази цел много ще ни помогне юбилейният бинокъл на Йовков, насочен към границата, а всъщност към зрителите, откъдето единствено може да се появи надеждата.
---------
Емил Кьостебеков е доскорошен актьор и театрален ръководител, автор е на много публикации по театрални проблеми