Всяко добро е отправено към цялото човечество

ОЛГА МАРКОВА, доктор на кинознанието

Цяла нощ летяхме срещу слънцето. В 21.30 ч. напуснахме Московската аерогара и след осем часа във въздуха (прелитайки над Омск, Иркутск и Новосибирск) пристигнахме в Хабаровск, който беше в навечерието на своята 155-а годишнина. Така че ние се оказахме в центъра на трескавата подготовка, а и част от самото честване. Първото ни действие бе да преместим, полуспящи, часовниците си с осем часа напред от българското време, за да влезем в крак с отличната организация, която ни предложиха гостоприемните домакини. По-бавно променихме стереотипите и навиците си. (В момента преодоляваме у нас обратната ситуация.) Още повече, че родината ни изпрати с горещо време, а тук ни посрещна буря, вятър и дъжд, но не за дълго. Вече времето навсякъде е непредсказуемо. Скоро успяхме да усетим живописността и очарованието на четвъртия по площ в Руската федерация крупен административно-териториален, промишлен и културен център, разположен в средата на Далечния изток, простиращ се от север на юг на 1800 километра, а от запад на изток - от 125 до 750 км. Край, заемащ ключова позиция в транспортната система с основните си участъци от Транссибирската и Байкало-Амурската магистрала, водещи към тихоокеанските пристанища на Русия; богат на полезни изкопаеми (включващи златни руди, платина, олово, въглища, минерални води и строителни материали), на гори и воднобиологически ресурси. Миналата година само обемът на златодобива в региона е бил 18 тона! Към това природно изобилие се добавя и ролята на главната река в Хабаровския край - Амур, с дължина 4440 км, от които 1015 - в територията на тази област. Неслучайно местното население - над 1342 хиляди жители, нежно я нарича "батюшка Амур". Разходката по нея с параход почти до китайския бряг бе неочаквано и твърде вълнуващо удоволствие, което ни предложиха домакините. Предстояха и редица други, като посещенията на изумителни храмове и манастири, на град Биробиджан - столица на еврейската автономия... Най-после в живота си се насладих на уникално изобилие от рибни видове и хайвери. Дано ни поканят отново!

"Безсребърници" - реж. Росен Елезов

Но да се захванем с работата, за която сме дошли.
След уникално по мащабите си културно пътешествие из територията на Русия в течение на повече от две десетилетия - от Урал до Кавказ; по Волга, Днепър, Днестър, Москва река, Иртиш и Байкал, постепенно, крачка по крачка, достигнахме до края (или, ако предпочитате, началото) на Руската федерация, откъдето започва Денят на страната с изгрева на животворното слънце. Явно този фестивал с популярния си девиз "За нравствени идеали, за извисяване на човешкия дух" се случва там, където в съответния момент има най-голяма необходимост от провеждането му. Неговият алтернативен, недоходоносен, некасов път минава не през джобовете, а през сърцата на хората. Затова и през изтеклите 22 години на екраните му са показани 6500 филма (от над 30 страни), гледани от най-широка аудитория. След всеки форум в съответния град се открива киноклуб "Златен Витяз", който през цялата година прожектира негови творби. Засега общият брой на клубовете е шестдесет. Така че в многолетната битка в защита на правдата, за спасяване на човешкия дух от жълтата преса и телевизионните канали, заливащи пространството с патология, насилие, нелепици и апокалиптичност, отвоюваната територия е безспорна. Известно е, че от години руското правителство, подобно на нашето, няма нито духовна стратегия, нито културна политика, което води до загуба на поколение след поколение. В обсъжданията многократно се подчертава, че досега нито един министър на културата не е допринесъл за обществото толкова много, колкото привържениците на този форум. А днес повече отвсякога младите се нуждаят от такова алтернативно филмово производство и разпространение. "Живите вместе и не рухнет дом!" - напомняше навремето Арсений Тарковски. Наскоро Путин отново отказа да бъдат заделени средства от държавния бюджет за създаване на детски творби. А психиката на подрастващите е твърде крехка и се нуждае от специфична възпитателна продукция, каквато е тази на "Златен Витяз". В неговата програма е отделено специално място и на детска конкурсна селекция, макар и с осем филма т.г. Родителите масово се стичат в залите заедно с децата си. Когато видя разочарованието на задъхано дете, на което се съобщава, че няма повече места в залата, незабавно се намесвам и отнякъде се появява допълнителен стол. У нас обаче това не се случва...
ХХII издание на този международен форум предложи на публиката 215 филма, от които 187 се състезаваха в шестте конкурса. Проведена бе конференция на тема: "Духовните традиции и културата на християнския свят", обхващаща твърде важни аспекти като отговорността на художника за неговото творчество; културната политика на нашето съвремие и нейната роля за оформяне мирогледа на всяка нация. Някои от участниците посочиха фестивала "Златен Витяз" като модел за духовно възраждане на Русия в тези смутни времена на пазарни условия.
Сред паметните събития на тазгодишния фестивал безспорно са както изпълненията, така и творческите срещи със зрители и студенти на безспорни майстори на съвременния театър и кино (над 50) от ранга на Аристарх Ливанов, Александър Рапопорт, Зинаида Кириенко, Владимир Гостюхин, Елена Борзова, Валерий Ярьоменко; на композитора Григорий Гладков. "Никога не претендирай за място, което е под твоето достойнство" - отправи съвет към младите Рапопорт. И добави: "Важното е да помните, че всеки от вас може да бъде по-добър." "Трябва сам да вярваш в своята приказка, за да ти повярват и другите - сподели Ярьоменко. - За мен понятието "актьор" започва в  собственото ми съзнание. Но когато се качите на театралната сцена, необходимо е вече да включите и своя ум и сърце. В наше време можеш да си купиш образование. Но не можеш да си купиш нито талант, нито ерудиция, без които високото изкуство е немислимо... И все пак не бъдете фанатици на своята кариера в ущърб на семейството и децата си." Изключително емоционалното встъпление на Гостюхин винаги взривява аудиторията. "Ние буквално умирахме във всеки кадър" - подчерта той, говорейки за съвместната си работа с известната режисьорка Лариса Шепитко над филма "Извисяване". - "Артистът е длъжен безрезервно да се отдава на творчеството и на публиката. Но за да постигне максимума, необходимо е непрестанно да чете книги. Старайте се повече да оставате насаме със себе си; вглеждайте се в себе си. Инструментът, с който ние работим, не е слово или бои, а нерви. Въплъщението във всеки характер е загуба на нерви."
И тази година представянето на българското кино на престижния форум бе оценено по достойнство, въпреки силната конкуренция. Не става дума за ласкателство или колегиалност, а за реални заслуги. Сред двадесетте творби, които се състезаваха в игралната програма, включваща най-нови произведения на известни майстори като Фолкер Шльондорф, Раул Руис, Горан Паскалевич, Кристиян Пецолд, Йежи Домарадски, Павел Лунгин, Специален диплом на журито за най-добър дебют получи стоминутният "Лов на дребни хищници" на Цветодар Марков - драматична история за любов и отчаяние, надежда и загуба на илюзии, разобличение и мъст, оценена високо и от нашата критика. Тук с Гран при единодушно бе удостоен новаторският филм "В мъглата" на Сергей Лозница, на когото посветих цяла страница в ДУМА по време на 17-ия "София филм фест", под заглавие "В мъглата на човешкото себепознание" (15 март т.г.). А "Златен Витяз" завоюваха "Дъщеря" - сърцераздирателната история за жестоката съдба на едно руско момиче, заснета като документален филм, близък до стилистиката на независимото американско кино, на Александър Касаткин и Наталия Назарова; както и светлата, забавна творба "Шапката на професор Вуйич" на сърбина Здравко Шотра (реализирал над 20 игрални произведения), чиято "Зона Замфирова" (2002) бе рекордьор по посещаемост за страните от бивша Югославия.
В обичайно най-дългата и най-респектираща състезателна програма на фестивала, която смятат за "тежка артилерия", сега се състезаваха над 30 пълнометражни документални филма, стигащи до 90 минути. Тук се очертаха идейно-тематични открития, които произнасят нова дума в прочита на историческия архив и съответно коригират досегашните ни представи за събития и герои. На първо място в това отношение категорично се наложи "Игор Николаев. Моята Велика война", удостоен със "Златен Витяз". Младият режисьор-сценарист Андрей Зайцев търси и открива нови територии в изследването на военната тема, подобно на своя учител Никита Михалков. Проницателният 40-минутен монолог-изповед на случайно оцелелия 88-годишен лейтенант-минохвъргач се възприема по-скоро като интимно споделяне за пораженията в тази война, която самият той е преживял и скътал дълбоко в сърцето си, отколкото като "победен марш", с какъвто до болка сме свикнали. В душата на всеки ветеран очевидно се крие "негова правда" и "негова война" - внушава филмът. За "своята война" Игор Николаев разказва просто, сдържано, точно и безхитростно. Не мога да извикам в съзнанието си друг подобен герой, за какъвто игралното кино може само да мечтае! Няма възраст за личности с такава мъжественост и достойнство! Те са част от Вечността. Сред сюжетните открития за мен бе и "Крепостният театър" на Ева Белова. Забавно, увлекателно и същевременно автентично, с богат архивен материал, режисьорката ни открива непознат досега на екрана уникален театър, създаден в края на 40-те години в системата на ГУЛАГ-а по време на строителството на Трансполярната железопътна магистрала. Сред истинските покорители на Севера се оказват осъдени довчерашни звезди на съветското кино, музика и изобразително изкуство: актьорът-режисьор Леонид Оболенски, класикът на съветската живопис Александър Дейнека, композиторът Зиновий Бинкино, пианистът Всеволод Топилин, писателят Роберт Щилмарк, диригентът Юрий Силантиев, театралният художник Дмитрий Зеленков и много-много други. По инициатива на началника на лагера Василий Барабанов те сформират импровизиран театър, на чийто професионализъм би могла да завиди всяка съвременна столична трупа. Самите артисти го кръщават "Голям затворнически театър".
Именно тук, в документалната пълнометражна колекция, сред героите-екранни открития, до незабравимия Игор Николаев, се нареди българският строител на манастир, младият монах отец Никанор от филма "Безсребърници" на Росен Елезов (по сценарий на Евгения Атанасова-Тенева), завоювал Специалната награда на журито. Бивш преуспяващ брокер, работил в американска борсова компания, търгувал с ценни книжа на Уолстрийт, той загърбва финансовата кариера и личното благополучие и става монах, не за да избяга от света, а за да спаси душата си и надеждата у хората. На мнозина това звучи невероятно, дори абсурдно. Но документалният екран го доказва: тази скромно, пестеливо изградена действена личност създава комитет за възстановяване на манастира; печели проект по програма САПАРД за отглеждане на биволи, като прави биологична ферма. Благодарение на неговите свръхчовешки усилия светата обител "Св. св. Козма и Дамян Безсребърници" се издига от пепелта. Възстановяването на манастира се случва буквално пред очите ни като истинско чудо. Този креативен акт е в пълно съзвучие с девиза на кинофорума, будейки респект и вяра в смисъла на човешкото съществуване. Към най-интересните екранни герои ще добавя и православната монахиня Соня Липина от Иваново в успешния 50-минутен дебют "Къде си, Соня?" на 27-годишната полска режисьорка Радка Франчак, завършваща Висшата школа по кинорежисура на Анджей Вайда. Изградена майсторски минималистично, с интересна "игра" с образ и светлина, с картинни състояния, "изгубената", т.е. отдадена на православието, изключително очарователна и земна героиня излива целодневно своята активност навсякъде, където има необходимост от нея. "А смешните хора бягат с пълни чанти по магазините: сякаш няма всички да умрем" - споделя тя...
Успехите на българските студенти също не бяха подминати. Специален диплом на журито в конкурса "Студентски и дебютни филми" (40 на брой) за най-добра програма получиха четирима студенти от Югозападния университет "Неофит Рилски" в Благоевград: Мариела Григорова ("История под булдозерите"), Диана Павлова ("Ухото на човека"), Иван Менкачев ("Ритъм във вените") и Цветомир Матев ("Елайза"). В същата колекция "Бронзов Витяз" за дебют завоюва Кристина Николова със 75-минутния филм "Вяра, любов и уиски" - за силата на носталгията и любовта към отечеството, свързани с отношението към любимия човек.
И накрая: за съжаление тази година голяма част от оценките на журито в анимационната състезателна програма, съставена от 70 филма, се разминаха с реалните естетически постижения. С награди бяха отбелязани предимно детските филми-приказки. Истинско чудо е, че именно тук поетичната творба "Пианистът" на Ася Кованова и Андрей-Анри Кулев заслужено получи Специален диплом за режисура. Едва ли по-малко би й подхождал "Златен Витяз"!