Времето е наше

Дядо Вазов беше написал преди два века "Кат Русия няма втора". После се заговори, че сме братя от векове за векове и почнахме да спорим кой кого повече обича - руснаците българите или българите руснаците. Създадохме бъгаро-съветски дружества и общности. Други заговориха, че сме искали да бъдем шестнайстата република на СССР, правихме българо-съветски и българо-руски фестивали, клубове на интелигенцията и прочие. Писахме оди за СССР, песни за Русия, създадохме десетки хиляди българо-руски и руско-български семейства. Не беше чак толкова лошо и непоносимо.
После българският ни посланик в Канада Тодор Колев запя "Кога ще ги стигнем американците?", а поетът Александър Петров написа "Времето е наше!" И го пяхме с ентусиазъм и с надежда. Дори с Надежда Михайлова... Влязохме в НАТО, в Европейския съюз. Други извикаха "Никога със СССР!", трети искаха да съдят СССР...
Е, няма вече СССР. Сега чие е времето? "Времето е наше!" вече у нас могат да пеят само американците, ако човек се заслуша в думите и въпросите на господин Джеймс Уорлик. Този направо в кабинетите на министрите ни нахълтва, размахва пръст и дава указания. Докато чака да се появи Ода за САЩ и за техния 51-ви щат, разположен на юг от Дунава. Дори искал да се снима в сапунката "Стъклен дом". Така му се пада. Но нали знаете защо иска да се снима в "Стъклен дом". Защото се мисли за кукловод. Иска и там да дърпа конците...