Вратата, която води към храма

На последния Московски международен книжен панаир в сензация се превърна книгата на наместника на Сретенския манастир архимандрит Тихон Шевкунов „Несветите светци”.

Герои на тази книга, освен великите старци, ковчежници и наместници, са Булат Окуджава, Сергей Бондарчук, Андрей Битов, тъщата на маршал Жуков, вчерашен високопоставен началник и неговата дъщеря, авторът на известните днес на всички песни йеромонах Роман, главният прокурор Владимир Устинов, крадецът, престорил се на монах, президентът Елцин, посетил Печора. И разбираш: във вярата и Църквата няма нищо анахронично и маргинално.

Бих казал, че най-поразителното във вашата  книга е решението да говорите без заобикалки за „невидимия свят” и неговото въздействие върху видимия свят.

Сложно е да опишеш чудо. Аз се опитах да разкажа за поразителните и необичайни истории, на които са станали свидетели много хора. Всички тези истории са проверяеми и са били видени от известни личности. Можете тях да ги питате, те ще потвърдят. Че даже следвайки известната фраза на Шекспир "Има много на света, друже Хораций, което нашите мъдреци даже на сън не са виждали" - ще добавят някоя и друга история от себе си.
Аз се опитах почти документално да разкажа за света, който се намира близко до нас. Съвсем близко до обичайното и обикновеното. Ние, залисани в много важните и суетни дела, дори не го забелязваме. Не забелязваме главното. Все пак съм срещал хора, които са се спрели на най-главното. Един свещеник-монах така каза за себе си: "Аз не съм монах, но съм виждал истински монаси". Аз бих казал същото.

Вашите герои, старците от Псков и Печора отец Йоанн Крестянкин, отец Серафим, вероятно, ще бъдат прославени като светци. В книгата има и много забавни истории за „несвети” светци.

Но не защото исках да разсмея читателя, а защото в този "свят до нас" има много радостни неща. Макар че има и трагични. Но това не са глухи трагедии, завършващи с отчаяние. Печал и трагедия винаги водят към някакви удивителни пробиви.

Сред вашите герои има много известни в цялата страна хора...

В техния живот са се случвали поразителни духовни събития. Може би това ще добави убедителност в разговора за живота в Църквата, а на нас осъзнаване, че в света "край нас" ние сме пълноправни граждани и наследници. Ако човек не се обърне към него, няма да се изпълни най-важното запознаване в живота му - с Бог и със самия себе си. И така много хора изживяват живота си, без да се срещнат със самите себе си.

Какво може да е признак, че тази среща се е състояла?

Този момент е много определен и несъмнен и той е свързан с покаянието. Но не като някакво специално самоунижаване, както по инерция мислят много хора, а най-последната истина. На гръцки това се казва "метанойя" - промяна на ума. След него човек започва по съвършено нов начин да гледа на света и на себе си.
Истинското покаяние е удивителен процес на познаване на самия себе си и на света. В православната църква специално учат на този древен, но винаги съвременен път. Срещата със самия себе си не отрича нищо скъпо на човека, нито грижите за семейството, нито службата на делото си. Напротив, тя хармонизира целия строй на човешкия живот. Макар човек непрекъснато да се скита от този прекрасен и забележителен свят в нашия, който "е обхванат от зло" и "потънал в отчаяние".

Как избрахте стила на разговор с читателя?

Не съм обръщал специално внимание на стила. Постарах се читателят да може спокойно да следи сюжета, да разбира, какво искам да кажа. Не обичам нравоученията и дидактиката, тя винаги е скучна. Свидетелствата са най-важното, което имаме. Даже и Евангелията са свидетелства на апостолите за живота им с Христос. Министърът на културата Александр Авдеев, като прочете книгата, ми каза, че е потресен от това, че монасите и миряните живеят много по-интересно от хората извън Църквата. Ние даже не можем да си представим техните "приключения".

Книгата, според мен, се е получила съвременна, за читателя с опит от интернет-четене е интересно, че са включени различни жанрове, записки, цитати.

Аз просто написах една книга за приятелите си. Паството, студентите, манастирското братство постоянно ме молеха да записвам всичко, което им разказвам, за да остане жив спомена. Така се стигна до тази книга.
Пишех в колата, в самолета, да ме прощават, даже на различни събрания - просто нямах друго време. Ние, свещениците, сме и бригадири, и преподаватели, и възпитатели в детски домове, аз даже съм и председател на колхоз в Рязанска област. Просто съм затрупан от работа, все тичам нагоре-надолу. Но остава задължението ми пред хората, с които трябва да говоря на нестопански теми. Тази книга е опит да върна това задължение.

Беседва Елена Яковлева

За автора


Архимандрит Тихон 

Църковният опит на отец Тихон започва с послушание в манастир. Интелигентното московско момче, студент в Националното училище по кинематография, е чистел отходните ями и оправял оборите на кравите. Тихон специално не драматизира този период, но си личи, колко неравни места, бодили, тръни и рани от гвоздеи му е донесъл опита в манастирското общежитие. По някакъв необикновен начин този опит е прелял не в обиди, не в самосъжаление, не в привичната неспособност да се радваш заедно с другите хора, а в едно такова непознато и такова странно познато смирение и послушание.

Как постъпвахме в манастир

Общо взето, в манастира ние, в началото на осемдесетте години, в крайна сметка не постъпвахме, а бягахме. Мисля, че ни смятаха донякъде за луди. А понякога, не само донякъде. Идваха да ни вземат нещастни родители, безутешни съпруги, гневни професори от ВУЗ-овете, в които се учехме. За един монах (а той беше избягал, след като беше излязъл в пенсия и възпитал до пълнолетие последното от децата си) идваха синовете и дъщерите му и викаха, та се чуваха в целия манастир, че ето сега ще си вземат татенцето вкъщи. Ние го скрихме зад едни огромни кошници в стария навес за карети. Децата му ни уверяваха, че баща им, заслужил миньор, се е побъркал. А той просто тридесет години денем и нощем си е мечтаел, кога най-накрая ще може да служи в манастир. Ние прекрасно го разбирахме. Защото и самите ние бяхме напуснали станалия безсмислен за нас свят и бяхме се отправили на търсене на открилия се внезапно пред нас Бог.
Това беше почти както по-рано момчетата са бягали да стават юнги на кораби и са се впускали в далечно плаване. Зовът на Бог беше несравнимо по-силен. Нямахме никакви сили да го преодолеем, или по-скоро ние безгрешно чувствахме, че ако не се отзовем, то безвъзвратно ще загубим самите себе си. И даже ако получехме целия останал свят с всичките му радости и успехи, той нямаше нито да ни е нужен, нито да ни е мил.

Откъс от книгата „Несветите светци”