Войната си е война, а обедът е по график

Владимир Снегирьов, спец. кор. на "Российская газета", специално за ДУМА

Това, което на Изток е лошо, е "мързеливата стена", с която се сблъскваш веднага след пристигането си. Това се случва навсякъде - няма значение дали е Техеран или Бенгази.
Летиш, търчиш, бързаш, кацаш, хукваш по навик, ама не - не бързай, поспри се. От този момент всеки опит да се свърши нещо в станалия вече привичен ритъм, е обречен на провал. Усмихват ти се, предлагат ти чай и кафе, хранят те с обещания, но в същото време обещаното можеш да чакаш целия си останал живот. Избор няма, налага се да се примириш, да се отдадеш на този незабързан поток, дано те изкара някъде.
На младини наивно си мислех, че щом е революция, народът ден и нощ се сражава на барикадите и с ентусиазъм строи светлото си бъдеще. Още някогашната ми първа командировка в Афганистан ми отвори очите: войната си е война, а обедът е по график.
В Бенгази революционният плам се изразява в  безкрайно размахване на знамена, демонстрираните с готовност пред чужденците два пръста с формата на буквата "V", а също така събирането всяка вечер на площада пред сградата на съда, където хората слушат музика, пушат марихуана, просто се разхождат и се снимат на мобилните си телефони на фона на символите на свободата. Все пак няма да твърдя, че всички гледат да избегнат участието си в сраженията. Точно днес видях една колона от млади момчета, които под боен речитатив тичаха по крайбрежната улица, придружени от джипове със здраво заварени към тях тежки картечници. Момчетата обещаваха и на себе си, и на другите, че на фронта ще разкъсат като тигри всеки.
Това бяха доброволци, които на следващия ден заминаваха на предната фронтова линия.
Не приличаха на фанатици от "Ал Кайда". А Муамар Кадафи уверява всички, че срещу него воюват именно ислямски терористи. Не, това бяха съвсем съвременни млади хора. Такива у нас учат в Московския университет. Те наистина ще отидат да умират за свободата, както си я представят.
Не е правилно да се говори, че срещу Триполи воюва тълпа от продали се на Запада отцепници или религиозни екстремисти. Не мога да претендирам за истина, но един твърд извод за себе си вече направих: либийците, във всеки случай жителите на източната част на страната - са се уморили да живеят под диктат. Прекалено много въпроси са натрупали към Кадафи. По-рано арабският свят смирено можеше да търпи всеки тиранин, обожествявайки го и приемайки без съмнение всичките му речи. Поколението на младежите, за които интернетът е познат още от люлката, иска да живее по други правила. И нищо не можеш да направиш с това.
Понякога си мисля: какво ли ми напомня това? Просяци няма, всички живеят бедничко, но пък са социално защитени. Безплатна медицина. Безплатно образование. Помощи за безработните. Евтин бензин. Какво друго му трябва на човек, за да посрещне спокойно старостта? Но щом спомена това, веднага ме питат: а къде са огромните пари, които трябва да влизат в хазната от продажбата на петрол? Банално са откраднати или бездарно са похарчени за оръжие, за подкрепа на терористи и "приятелски режими" в други държави? И защо полковникът толкова пренебрежително говори за собствения си народ, обещавайки да даде за храна на кучетата всеки, който дръзне да се изправи срещу него? И защо той дори министрите си нарича само по длъжност, но никога не по име? И футболистите от националния отбор настоява да се съобщават само по номер, никакви имена. Има го само него, лидера на Джамахирията, никой друг. Но, извинете, питат ме, в кой век живеем? Ние търпим това чучело четиридесет и две години, не стига ли?
Ако реша сега да разкажа за всичките чудачества на лидера на Джамахирията, няма да ми стигне цяла вестникарска страница. А те далеч не са безобидни.
"Тук всичко е срещу Кадафи - уверява ни военният пенсионер Али (пенсията му е приблизително като у нас - 300 долара). - Ако той остане на власт, аз ще замина да живея при вас, в Русия". "Да допуснем, че ви вярвам - отговарям му аз. - Но вие все пак няма да отречете, че на запад, в Триполитания, врагът ви все още има много убедени привърженици?". "Не са убедени - поправя ме той. - Движи ги страхът. Тук също по-рано се страхуваха. Но след това превъзмогнахме страха и сега сме съвсем други хора. Свободни. Обиколи улиците - виж, всички се усмихват, всички се обичат".

***

Работната ми сутрин започна с посещение в базата на ВВС, която се намира до местното летище, което заради войната бездейства. Преводачът ми Мухамад - бивш летец-изтребител, който е учил при нас в Съюза - каза, че с лекота ще ме вкара в секретната територия, ще ме запознае с приятелите си, които също са се учили кой във Фрунзе, кой в Краснодар. Колата ни наистина мина през бариерата без каквито и да било проблеми.
На пистата имаше три пътнически "Боинга", боядисани с бяло-зелените цветове на либийската авиокомпания, и един транспортен Ан-26, също бяло-зелен. Друга техника не се виждаше.
- А къде са изтребителите и хеликоптерите? - опитах се да накарам Мухамад да издаде военната тайна.
- Това е тайна - не наруши той дадената някога клетва. - Всичко има. Само че натовците не дават да летим.
В щаба, където отидохме, гостоприемно ме поздравиха трима офицери в зелени гащиризони. Всичките полковници. След това дойдоха още петима. Също полковници. Явно други звания във ВВС те нямат. Веднага започна интересен разговор. По-точно спор, който само дето не премина в сбиване. Защото един от полковниците, къдрав, темпераментен, ужасно приличащ на актьора Белмондо, щом разбра, че съм от Русия, започна да размахва ръце и да крещи, че нашата военна техника, която те имат, не става за нищо, че правителството ни не им помага да воюват с Кадафи, че все пак трябва да се изясни кой съм аз - дали пък не съм шпионин? Той буквално ме хвана за реверите. Тогава обаче влезе главният полковник, командир на ескадрилата, и с един поглед усмири размирника. "Извинете - каза командирът. - Той ни е много нервен. Заради това дори не го пускаме да лети. Наскоро убиха тримата му най-добри приятели". След това разговорът продължи съвсем мирно. И дори Белмондо участва в него. "Ние, да речем, нямаме нищо против евреите - обясни той. - Но не ни харесва ръководството им. И руснаците са ни също като братя. Но пък ръководството...". И какво да възразиш, ние и сами често ругаем ръководителите си.
По време на разговора ни се разбра, че те наистина летят със стара съветска техника. Но пък кой е виновен за това, Кадафи я е купувал. Опитах се да ги убедя, че не изпитваме никакви симпатии към диктатора. Просто не всички у нас харесват това, че във вътрешните им спорове така безпардонно се намесват европейски страни и американците. Нима това не е унизително за самите либийци? Не, едва ли не хорово ми отговориха военните пилоти. Вие трябва да разберете и предайте това там у дома на всички други, че иначе Кадафи всички ни ще изтреби. Няма да остави жив никой. Това е като по време на Втората световна война, когато много държави се обединиха в коалиция срещу Хитлер. Така е и сега.
"Ако сте съгласни с това, което върши Кадафи, тогава Аллах да ви е съдник", каза командирът на ескадрилата. А онзи, който приличаше на Белмондо, съвсем смени гнева с милост: "На нас от Русия сега не оръжие ни трябва, а солидарност с революцията ни".
Явно повярвали, че не съм шпионин, пилотите ме поканиха да огледам покрайнините на базата, да видя следите от бомбардировките. "А може ли?", учудих се аз. "Може - увери ме на руски полковник Мураджан. - Само внимателно".
До хангара ми показаха три огромни кратера от авиобомби и куп усукани железа - всичко, което е останало от самолета Як-40 след бомбардирането от изтребителите на Кадафи. При това пилотите се веселяха от сърце. Оказва се, че те са убедени, че колегите им от Триполи, извършили атаката, специално са бомбардирали стария, отписан Як и не са пипнали нито пътническите самолети, нито бойната техника, скрита в хангарите. Изтокът е тънка работа.
Като се връщахме, минахме през болницата за спешна помощ, където току-що бяха докарали ранени от Мисрата - цивилни и онези, които са воювали. Най-многолюдно беше в стаята, където лежеше момче със следи от скорошни рани: на неговия фон правиха пропагандата си едновременно няколко мастити репортери от западни телевизии. Може ли да се нарече това информационна война? Та нали момчето наистина беше пострадало от войната.
А вечерта под прозорците на хотела ми премина многохилядна демонстрация в подкрепа на сражаващата се Мисрата.
Заради обективността обаче правилно би било да се чуят аргументите и на другата страна, онази, която е в Триполи. Аллах ми е свидетел, аз се опитах, но така и не ми дадоха виза. Между другото, имам още един въпрос: щом Муамар Кадафи няма какво да крие, защо той така се страхува от журналистите?

В Бенгази революционният плам се изразява в  безкрайно размахване на знамена, демонстрираните с готовност пред чужденците два пръста с формата на буквата "V"
снимка БГНЕС