Величието и славата на светеца Софроний Врачански

Илия Борисов

Хубавият и поетичен старинен град Враца и неговите жители пазят жив спомена за ръкоположения през далечната 1794 г. за Врачански епископ поп Стойко Владиславов от Котел. По повод 250-годишнината от рождението му през 1989 г. бяха организирани незабравими паметни и родолюбиви патриотични тържества. За участие бяха дошли видни духовници и църковници от различни страни на Европа. Тогава, на 26 май, в "Махалата на големците", както в миналото са наричали богатия квартал в днешния Етнографско-възрожденски комплекс, бе официално открит впечатляващият оригинален паметник на светеца, чийто автор е проф. Крум Дамянов. Хората от Враца осъществиха лелеяната си от десетилетия мечта да имат монумент, наред с паметника на гениалния  велик поет и революционер Христо Ботев, и на другия великан от Възраждането - Софроний Врачански. Акад. Петър Динеков каза в тържественото си слово: "В нашия национален Ноев ковчег трябва да пренесем преди всичко забележителните личности. Да не ги подминаваме, защото те не са самотници, явили се по неведоми пътища, а са кръв от кръвта и плът от плътта на народа ни. Имаме ги във всяко време. Епископ Софроний Врачански е между тях - и сред тях блести със своята светлина - велик пример от миналото за настоящето и бъдещето!"

Поп Стойко Владиславов е роден през 1739 г. в балканското градче Котел, където са се родили такива именити хора като Петър Берон, Неофит Бозвели, Георги Сава Раковски и много други родолюбиви българи. На три години остава без майка, а на 11 - и без баща. Трудно изживява детството и младостта си. През 1762 г. става свещеник, по-късно и учител. С неукротима енергия и дух посвещава силите си за просвета на млади и стари. През 1764 г. в Котел идва Паисий Хилендарски и 25-годишният църковник се заема с преписването на донесената "История славянобългарска", като 18 години по-късно я преписва втори път.

Шест месеца в смирение и молитви

и песнопения е прекарал в Монашеската република - Света гора, на Халкидическия полуостров. Тук, в това живописно средновековно бранище, укрепва волята му да се бори за свободата на поробения ни народ.
Под името Софроний Врачански и в епископски сан е въведен на 18 септември 1794 г. С дарбата си на религиозен просветител, мислител и сладкодумен разказвач броди в много селища на епархията във Врачанския край. "И прийдох на епископия моя... И приеха ме християните радостно, и ходех по церкви в недели, празници, и полагах поучения по нашему българскому язику. А оня християне, като не чули от други архиерея таковое по нашему язику поучения, имаха ме като едного философа..."
Разлиствайки забележителната му и уникална автобиография, разбираме колко трудно му е било да изпълнява патриотичните си и родолюбиви обязаности на духовен пастир и църковник в потъналия в робство и всекидневни мъчения живот на българите през злощастния ХVIII век. В онова разбойническо кърджалийско време в този район е безчинствал и върлувал кръвожадният турчин Альо паша. Софроний трудно и мъчително е преживявал, укривайки се всекидневно от върлуващите свирепи банди. Цели 24 дни се е криел в мрачните и потайни пещери и скалисти дупки в затънтената пустош на Черепишкия манастир. Знае се, че през 1798 г.

заедно с изплашени монаси от Черепиш

се е скитал в далечните чукари на Ржана - забравената планина, и в потайните околности на Осеновлашкия манастир "Седемте престола".
"Епархията се разсипа, села не останаха, изгониха ги кърджалиите и османските хайдуци, човеците се разбягаха по Влашко и в други страни" - пише Софроний. И допълва: "Нямаше жив човек, нямаше хляб, нямаше дърва - зимата беше люта, декемврийските нощи дълги и ние изнемогвахме от глад и студ".
В робското време принудително прекарва три години във Видин и след унижения и мъчения от хората на Осман Пазвантоглу се принуждава да емигрира в Румъния. Врачани го молят човеколюбиво да се върне в напусналата епархия, но страхувайки се от върлуващите и жестоки разбойнически групи, той не откликва на молбите им. След време ще напише: "Има обаче една скроб и бою ся от Бога да ме не суди Бог, като узех оное паство на рамене моя и оставих го... За това се трудя денем и нощем да испиша няколко книги на нашему българскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам и в свое уста моя да чуят от мене грешнаго някое полезно поучение, и тие да прочетут писание мое..."
От 1794 до 1800 г. Софроний е начело на Врачанската епископия. Връзките му не секват и когато е в емиграция в Румъния. По време на Руско-турската война от 1806-1812 г. развива особено активна и ползотворна дипломатическа дейност в полза на врачани и на своите български съотечественици. Проявява се като писател с впечатляваща книжовна продукция, като поставя началото на новобългарската печатна книга. През 1806 г. отпечатва сборника "Неделник". Тази книга има 272 страници и съдържа 60 поучения, 33 слова, едно сказание и две наставления. В речта си по случай 100-годишнината на "Неделник" през 1806 г. акад. Александър Теодоров-Балан споделя: "Софроний Врачански се вестява на слога, дето минуваме от нивата на българската "писменост" в нивата на българската "книжовност". Заслугата на този велик и незабравим българин, светещ и сияещ през вековете със своята възвишена духовност, е, че въвежда в един пълен мрак говорим български език в църквата. Уникалната му автобиография "Житие и страдание грешнаго Софрония", написана с живо, говоримо слово и на звучен и разбираем простонароден език, става достояние на народа ни през 1861 г. С несекващата мисъл за Враца в Букурещ сътворява "Кириакодромион" и "Театрон политикон", сиреч "Гражданское позорище", всички написани искрено и талантливо. Помни се с "Философские мъдрости" и с преводите на "Езоповите басни"..."
Във Враца

като епископ от 1794 до 1800 г.

живее истински и ползотворно. Дядо Петко Славейков, който като учител във Враца през 1848 г. е пеел заедно с дякон Игнатий - Васил Левски, във Възнесенската черква, пише: "Той, епископ Софроний, ми са приказвали врачани, освен "Кириакодромион", приготвял за печат и друга някоя черковна книга. Никога не го виждаха празен, все четял и пишел - това му била работата. Освен редовните проповеди в черквата през празничните дни той събирал при себе си по-приближени и им четял от ръкописи някаква книга за български царе и светии".
Ползващ се с подкрепата и доверието на румънските власти, Софроний заживява в Букурещ с многолюдното си семейство. По негово поръчение врачанинът Иван Замбин и Атанас Некович от Тетевен отиват в Петербург да молят руския император да се притече на помощ за извоюване на свободата на поробения български народ. Навършил малко повече от 72 години, Софроний се оттегля от активна църковна и обществено-политическа дейност и заживява в един от манастирите край Букурещ. Умира през 1813 г. Минали са толкова много години, а и до днес

не се знае къде е гробът на този словосъздател

и титан на Възраждането.
През 1964 г. Светият синод на Българската православна църква на 31 декември обяви "Богоблажения наш отец, просветител и възрожденец - епископ Врачански, за български светец".
Враца, чрез отпечатаните много книги, наименованието на улици и площади, издигането на паметник, с името на началното училище "Св. Софроний Врачански" и именуването на негово име на дунавското село Сърбеница, не го забравя. С благослова и активната писателска дейност на Врачанския митрополит дядо Калиник през 2009 г. бе отпечатана художествено-документалната книга "Ярко светило в родната история". Валерия Тарашоева от Историческия музей написа и бе отпечатана емоционално и богата по съдържание книга за историята на най-старата черква в града, обявена за храм-паметник "Софроний Врачански". В отлично поддържаната черква е подредена експозиция от великолепни икони и църковна утвар от този край.
Минават 200 години от кончината на светеца, носещ през целия си живот името Софроний Врачански, а следовниците му не са забравили неговото голямо и безсмъртно дело!