Въртим се в измислени дебати по измислени проблеми

През февруари 2013 година сметките за ток изкараха мнозина българи на протести. Правителството на Бойко Борисов подаде оставка. Тези събития карат някои хора погрешно да смятат, че отговор на днешните протести отново трябва да бъде оставка на правителството.
През февруари може и някой да е скандирал "оставка", но основното искане на хората беше да им върнат парите от герберските сметки за ток. С оставката си Бойко Борисов отказа да изпълни това искане. Нещо повече, тогавашното ръководство на енергетиката и ДКЕВР готвеше през юли ново увеличение на цената от 40%.
Всъщност кризата в енергетиката

прерасна в политическа

защото през февруари и март правителството на Борисов, а след него и служебното, трябваше да избират между интересите на олигархията и интересите на потребителите на ток, на българските граждани. Борисов, Плевнелиев и техните креатури избраха олигархията. Тази истина лъсна още през юли, когато при управлението на Орешарски цената на тока не само не се вдигна с 40%, но и беше намалена леко, макар и със символичните 5%.
През 2013 година обаче този реален дебат за ток и много пари беше изместен от измислени разговори за нова Конституция, смяна на системата, нови политици и нов морал. Всъщност в българското общество вече 24 години текат измислени дебати за измислени проблеми и скандали - от Конституцията и избирателната система до Държавна сигурност, тъмните сили и други подобни.
Докато тече това безсмислено преливане от пусто в празно, българинът прогресивно обеднява. Въпреки това все още има и начетени хора, които наивно вярват, че някаква генерална смяна на системата и политическите лица е решението на всичките ни проблеми. Дали обаче е така?
След всеки избор през тези 24 години ние получавахме повече или по-малко различни лица - 11 премиери, стотици министри и около хиляда депутати. През управлението минават 5 основни и още толкова второстепенни партии. За две десетилетия политическият елит е сменян тотално няколко пъти - през 1997 е подменен почти на 100% елитът на левицата, през 2001 година тотално е сменен елитът на десницата, който отново преживява пълна промяна с идването на ГЕРБ през 2009 година. В момента от политическия елит на 1990 година са останали по-малко от 10 човека. С изключение на Янаки Стоилов, който е заместник-председател на БСП, всички останали "стари муцуни" от 1990 година имат маргинална роля.
Не само лицата обаче се сменяха през прехода. Всички възможни

политически експерименти и модели

в България са се случвали в последните 24 години. Управлявали са ни: три еднопартийни правителства (Виденов, Костов, Борисов); две коалиционни (Сакскобургготски, Станишев); две експертни (Попов, Беров). Два пъти българите гласуваха мажоритарно за личности - Сакскобургготски и Борисов. Два пъти гласуваха и пропорционално за партии - Виденов и Костов. Два пъти при Борисов и Костов имахме концентрация на цялата власт в един човек. При Виденов, Сакскобургготски и Станишев пък преживяхме реално разделение и разпределение на властта между институции и партии, изискващо повече диалог и компромиси.
Два фундаментални извода следват от тези факти.
Първо, никаква промяна на Конституцията и избирателната система не може да доведе до вариант на управление, който вече да не е изпробван в България.
Второ, в рамките на тази Конституция българският народ е сменил много политици, изпробвал е различни варианти на управление и дори два пъти е успял да гласува мажоритарно в условията на пропорционална система, което означава, че конституционният механизъм функционира и реагира прецизно на промените в нагласите на избирателите.
Конституцията работи и никой не може да оправдава с нея своите политически и управленски провали.
Но вторачени в постоянно сменящите се политически лица, партии и модели, българите неглижират промяната, към която се стремят - в икономическата политика, в политиката по доходите и заетостта, във визията за това как България да върви към благоденствие, как да се повишава жизненият стандарт на българските граждани, как плащането на тока да не бъде повече проблем.
Един такъв дебат за развитието на българската икономика няма как да се случи в публичното ни пространство, защото медиите на олигархията по всякакъв начин го възпрепятстват и цензурират. Това е разговор, в който българската десница ще излезе срещу БСП единна - ГЕРБ, Реформаторският блок и всички стари и нови остатъчни десни формации ще се консолидират около една позиция. Проблематичното за десницата е, че позицията е същата, която Симеон Дянков защитаваше четири години като вицепремиер, с подкрепата на всички видове "седесета", които бяха представени в предишното Народно събрание.
Това обаче е

автентичният дебат

между дясното и лявото в България. Битката между идеите да се затягат коланите, а икономиката и социалната сфера да бъдат оставени на пазара, и убеждението на левицата, че държавата не може да избяга от отговорността за битието на своите граждани и развитието на икономиката, което е определящо за това битие.
Последните четири кризисни години се отразиха изключително тежко върху живота на огромната част от българите, които трайно останаха под границата на бедността. Всичко постигнато в предишния период на бавно, но възходящо развитие, като създадени работни места и увеличени доходи, беше заличено при управлението на ГЕРБ. Този мандат ни върна към най-тежките години на прехода. Критично важно за българския народ е да получи глътка въздух. Българската икономика трябва да се оттласне от дъното. Нужна ни е светлина в Дянковия тунел.
В тази тежка икономическа ситуация искането да се продължи

политическото безвремие

с ново служебно правителство и нови избори и да се загуби още половин година в политически експерименти е искане за отлагане на икономическото възстановяване, за отлагане на растежа, за отлагане на новите работни места. Не от това има нужда България в момента.
Изходът от настоящата политическа криза е в изхода от икономическата криза. Възходящото развитие на икономиката, увеличаването на доходите и работните места, на парите за здравеопазване и образование могат да вдъхнат на българина оптимизъм в бъдещето, да създадат усещането, че страната се движи в правилната посока.
Не измислените медийни скандали и показните полицейски акции са доказателство за успешната борба с олигархията, а количеството пари в джоба на българина и тяхната покупателна способност. Колкото повече пари има в бюджета и фискалния резерв, колкото повече се увеличават социалните разходи и плащания на държавата, толкова повече са намалели кражбите от държавата. Победата над олигархията е победа над дефицита в бюджета, победа над безработицата, победа над сметките за ток.