Вълнуваща легенда за любовта

В поредицата "Съвременна българска поезия" на издателство "Захарий Стоянов" се появи стихосбирка на Евтим Евтимов, озаглавена "Шапка ти свалям, любов". Певец на красотата, природна и душевна, чрез внушителната си визуализация на прекрасното, поетът надмогва сивотата на заобикалящото ни всекидневие и сътворява в новата си поетична книга приказен свят, над който спасително пулсира звездата-пътеводница на любовта. Покоряваща душевна властност излъчват лиричните изповеди, които докосват и вълнуват, увличат и покоряват широки кръгове от българските читатели, обичащи и търсещи поетичното слово, вдъхващо им душевна устойчивост в пронизаната от лицемерно прикритата егоистична враждебност наша съвременност. Стремежът към прекрасното, събуден от изповедите на поета, възвисява красотата на съзидателната любов и побеждавайки с филигранната си крехкост всекидневните разочарования, очертава примамните простори на светлинните, хармонични взаимоотношения. Примери ли? Ето: "Ако любовта е светлина/ нека вечно да ме ослепява!" - изповядва поетът. "Тя е празник! И светът без нея ще загине!"
В проектирания от неуморната му дарба фантазен космос Евтимов превръща любовта в оръжие, бранещо смисъла на човешкото съществуване. Като че ли в своя приказен свят поетът освобождава душевните пространства на читателя от облачността на грижовното всекидневие и без да се смущава от дебнещата враждебност, пронизваща битието ни, извисява скрижалите на обичта, вдъхвайки на своите читатели непреодолима душевна сила. И вяра - в могъществото на светите чувства, които предопределят щастливото странстване в съкровените душевни пространства на тази вълнуваща легенда за любовта.
И разбираме - не е случайност, че поезията на Евтим Евтимов е сред най-търсените, най-обичаните от българския читател. Навярно защото чрез пантеистично одухотвореното си вживяване в природата, вслушвайки се в нейния глас, Евтимов вгражда в поетическите закономерности на динамично родените си стихове великата значимост на любовта. Без да руши песенната художествена форма, той разкрепостява вътрешното пространство на стиха с непосредствената емоционалност на покоряваща съдържателност, в която оживяват влюбено планини, реки, гори и морета. Поетичният му порив "ломи дървета", "укротява ревнивия вятър", "оживява дори пустинята"... И ето: В "Една безсънна приказка само от спомена за "синеоката обич", къщите, които в загубилия се образ на градчето "чакаха някого" - "пак се завръщат в пейзажа".
Навярно чрез визуализацията на прекрасното поетът успява да надмогне властно грозотата на заобикалящото ни всекидневие и да сътвори своя приказен космос, където пулсира животворящо многоликият образ на любовта. Така родените от вдъхновението му поетични пейзажи не само интригуват, но властно увличат, покоряват читателя, докосвайки ни до зафиксираната изповедност, вдъхвайки духовна сила и извисяваща естетическа радост. Така стиховете на Евтимов будят не само властни пориви към прекрасното, но вдъхновяват в своите съвременници и любовта-творчество. Примери ли? Ето: "Най-хубавата приказка изгрява" от усмивката на любимата. А в "Свещ" поетът изповядва: "Избягаха от твоите коси/ събраните от гребена ти мълнии.../ Самото огледало ослепя/ от тайнството на тази нощна гледка..." "И цветята в градината разцъфтяват и чак до сутринта изпяват всички свои песни за любов..." "И зимата е влюбена и бяла..." "И луната е магия за влюбени..." И нека завършим развълнуваните отгласи от поезията на Евтим Евтимов с откъс от "Закъсняла песен" - стихотворение, в което поетът изплаква: "...Думите остават непонятни. Последните ми залъци това са/ на края ми почти, но златни."