В Западните покрайнини има асимилация на българщината

Бях в Босилеград, където отблелязахме 151-годишнина от обесването на Апостола на свободата Васил Левски. Впечатлиха ме инициативите, които правят тези наистина достойни българи, които се борят, за да могат да носят знамето на България на ревера си и това, че още по-гордо носят в себе си българското самосъзнание.
Но ние не бива само с инициативи да поддържаме българщината. Ние не бива да говорим само когато отбелязваме дадена дата за това как да съхраним нашата култура и традиции. Още повече, когато става въпрос за българския дух извън граница и мисля, че тук няма две мнения.
Позволете ми да ви прочета нещо. То разтърси мен, надявам се, и вас:

„Кръстопът като място за избор.
Кръстопът като място за размисъл.

Кръстопът като място за равносметка. От кръстопътя винаги тръгват четири пътища, но само един от тях води в бащината къща. На кръстопътя имаш цели три причини да си тръгнеш и само една причина да останеш.
Кръстопът като място за среща. Кръстопът като място за раздяла. На път се тръгва само с един чифт обувки, другите ги оставяш да те чакат. Колко обувки чакат по таваните и мазетата… Годините минават, а обувките се трупат. Планина от обувки. Лавина от спомени.
Днес и ние сме на кръстопътя. Сигурно ще тръгнем. В куфара няма много място. Ще вземем само един чифт обувки, другите ще ги оставим да ни чакат. Дали ще се върнем? Дали още ще ни стават? Дали ще ги обуем отново?
На кръстопът сме. Кръстопът като място на изпитание. Преди нас колко си тръгнаха, колко останаха, колко се върнаха. Кръстопът като място за спомен. Кръстопът като място за надежда. И не забравяйте – има четири посоки, но само една води в бащината къща.“
Това разтърсващо послание е направил българският творец Евгени Серафимов от Кюстендил. Той го е направил по повод именно една инициатива на българите от Западните покрайнини от Босилеград, когато със стари обувки са искали да покажат на местните сръбски власти, че не само са оттам, че не само чувстват, че носят България в сърцата си и дори и да тръгнат, старите обувки ги чакат и те ще се върнат, за да ги обуят пак в бащината си къща.

Прекрасна
инициатива

Тя иска да ни каже, че тези хора там наистина водят битка за собственото си самосъзнание, но са изоставени. Изоставени са по няколко причини, но повярвайте, битката със сръбската държава е голяма. Какво беше учудването ни, когато още на граничния пункт „Олтоманци“ на 19 февруари сутринта автомобили на българските институции – от Президентство, от Народно събрание, от Агенция за българите в чужбина – бяха претърсвани, шофьорите им бяха карани да отварят багажниците, а от една от колите на българските институции бяха иззети, забележете, с мотив, че са пропагандни, календари и тефтери на въпросната българска институция. За да няма в Босилеград литература на български, на „пропаганден“ език.
В самия град, самото отбелязване на годишнината беше разделено на две – общината и общинския кмет в един час от денонощието, българските хора от Западните покрайнини, в друг час. За съжаление, много от тях останаха по домовете си – от страх. От страх, че ги записват. От страх, че ги преследват. Самият аз, когато застанах на граничния пункт, митничарят, който ми направи проверката, снима моя паспорт с личния си телефон – очевидно инструктиран да докладва после кои политици и представители на българската държава са отишли там.
Къде е проблемът – той е там, че първо, господата Александър Димитров, който е председател на сдружение „Глас“ в Босилеград, Иван Николов, който е председател на културно-информационния ни център в Босилеград, са писали писма до институциите в България, включително и до Народното събрание, като първото писмо е от 24 януари.

Кое е
тревожното?

В началото на тази година с изненада научаваме, че по програмата „Българска помощ за развитие“ вече няма да се финансирани проектите за българските общности в Западните Балкани, въпреки че една от целите на тази програма е да подпомага развитието на добросъседски и приятелски отношения със съседните страни и страните, в които има български общности. Това на практика означава, че българските сдружения в Република Сърбия трябва да прекратят дейността си, свързана с утвърждаване на българския език, култура, информираност, хуманитарна помощ, спазване на международното право, ценностите на демокрацията и правата на човека. Оставени сами на себе си, българските сдружения са застрашени от разпадане на положените досега усилия и средства от страна на българската държава и местните български организации и сдружения се обезсмислят.
Смятаме, че това противоречи не само на заложените цели на „Българска помощ за развитие“ и хуманитарна помощ, но и на декларираните от страна на външно министерство външнополитически цели за подпомагане на българите и на българските общности и организации зад граница.
Ще ви дам пример – само един източник на българщина като онлайн портала „Глас Пресс“ в Босилеград вече 7 години предлага информация на български език, утвърждавайки по този начин европейските ценности, ценностите на демокрацията и гражданското общество в Западните покрайнини, но и в Украйна, в Молдова, в Северна Македония, където дори има собствена кореспондентска мрежа.
Ще ми се тази тема тепърва да стои отворена пред нас. Защото там е налице асимилация на българщината. Който не го е видял, само на около 120 км оттук е. Прекрасно място, но за съжаление, хората, които го населяват, нито са щастливи, нито разполагат кой знае с какви права, нито чувстват помощ. За да не ги изоставяме и за да не се чувстват асимилирани – да не забравяме това, което прочетох в началото за кръстопътя – и за тях е кръстопът, но и за нас като политически сили и за нас като път оттук нататък. Но и заради това, че за да имаме бъдеще, трябва да погледнем в миналото.
Призовавам Народното събрание, призовавам г-жа Мария Габриел, към които са отправени въпросите, чиито отговори още чакат,

по най-бързия начин да се задейства
целия държавен апарат,

за да може да се намери начин да се възстанови програма, по която българските културно-информационни центрове, българските общности и сдружения, които пазят българската култура, достойнство и бит, да продължават да го правят. Всичко друго е глас в пустиня. Всичко останало, в противен случай, ще бъде една фалшива загриженост, което не ми се иска да вярвам, а ми се иска оттук да излезем и да покажем, че не делим българите – за нас всички са българи, независимо къде живеят. И те трябва да бъдат асимилирани към българската държава заради своя произход.
И накрая, в Босилеград в момента има поне 100 българи, които чакат български паспорти и тези български паспорти по незнайно какви причини са им отказани, като има абсурди и парадокси – в едно семейство брат да получи от българската държава паспорт, а сестра му – не, без никакви обяснения. Ето с това трябва да се справим в Народното събрание и да гледаме първо за сигурността и просперитета на българското население, които трябва да са приоритет на българското Народно събрание. Да не забравяме за кръстопътя.