В третата фаза на европейската дългова криза

Първите два компонента на еврокризата – банковата криза и дълговата криза в частния и публичния сектор, последвани от рязък спад на доверието в региона – бяха овладени успешно или поне сравнително успешно. Остава обаче един трети доста по-дългосрочен аспект на кризата, който е и най-опасният – структурните дисбаланси в еврозоната между севера и юга. Това пише Джей Брадфорд де Лонг, професор по икономика от университета в Бъркли, Калифорния, в коментар за "Проджект синдикейт", цитиран от сайта Investor.bg.

Нека първо чуем добрите новини. Страхът, че европейските банки могат да колабират, а бягството на инвеститорите да доведе до Голяма депресия в Европа, изглежда е отминал. По същия начин опасенията, породени от политическата нерешителност на европейските лидери, за фалита на страни от еврозоната, също започват да отшумяват.

Това че Европа избегна една много дълбока депресия, зависеше от адекватното справяне с първите два аспекта на кризата.

Дали обаче Европа ще избегне едно изгубено десетилетие на стагнация все още не е ясно и зависи от това дали южноевропейските правителства ще успеят своевременно да възстановят конкурентоспособността си. Начинът, по който Южна Европа изгуби конкурентоспособността си, е показателен.

Северноевропейците, които бяха натрупали инвестиционен капитал, бяха склонни да го предоставят при изключително изгодни условия на бизнеси и правителства от Южна Европа. Последните пък от своя страна не виждаха нищо лошо в това да харчат тези пари. Именно културата на безогледно харчене отпреди 2007 г. насърчаваше работодателите рязко да повишават заплатите.

Като резултат Южна Европа се оказа в ситуация, при която заплатите, цените и нивата на продуктивност запазваха икономическия си смисъл единствено, ако страните от региона харчат 13 евро за всеки 12, които печелят. Северна Европа, разбира се, предоставяше липсващото 13-то евро.

В същото време страните от Северна Европа поддържаха заплати и нива на продуктивност, които имаха смисъл единствено, ако се харчи по-малко от евро за всяко евро, което биваше изработвано.

Ето защо, ако Европа не иска Югът да харчи повече, отколкото печели, а Северът излишно да ограничава разходите си, какъвто изглежда е случаят, заплатите, цените и продуктивността трябва да претърпят корекции.

Нивата на продуктивност в Южна Европа трябва да се повишат спрямо тези на север, докато заплатите и цените трябва да паднат с около 30%, така че Югът да може да развие износа си, а Северът да купува продуктите му със спестяванията си.

Ако искаме еврото бъде запазено, а стагнацията избегната, съществуват пет политики, които могат да спомогнат за това.

Първо, Северна Европа може да толерира по-висока инфлация – 2% допълнителна инфлация в продължение на 5 години ще гарантира една трета от необходимата корекция между севера и юга.

Второ, правителствата от Северна Европа могат да разширят социалните си разходи.

Трето, Южна Европа трябва чувствително да свие данъчните субсидии и социалните разходи.

Четвърто, Южна Европа трябва да преструктурира производството си, за да повиши конкурентоспособността си.

Пето, Южна Европа може да използва дефлация.

Петата опция вероятно е най-малко уместната, тъй като тя предполага изгубени десетилетия и разпадане на Европейския съюз (ЕС) – нещо, което общността иска да избегне.

Четвъртата опция е чудесна, но ако някой знаеше как да направи южноевропейското производство толкова продуктивно, колкото северноевропейското, вече щеше да го е направил.

Така че оставаме с комбинацията от първите три опции, които придобиха известност като „политики за възстановяване на растежа в Европа“ - фраза, която се появява в почти всеки документ на Европейската комисия (ЕК).

Тези документи обаче никога не навлизат в подробности. Технократите в Европа разбират какво означава прилагането на „политиките за възстановяване на растежа“. Разбират го и някои европейски политици.

Европейските гласоподаватели обаче не разбират това и политиците добре знаят, че ако се опитат да им го обяснят, това би било равнозначно на политическо самоубийство.

Ако обаче Брюксел не приложи първите три политики в рамките на следващите 5 години, ЕС ще се окаже изправен пред труден избор – или да приеме няколко изгубени десетилетия в Южна Европа, а вероятно и в Северна, или да свикне с дисбалансите между Севера и Юга, като продължи да ги финансира чрез фискални трансфери. С две думи Северът ще трябва да продължи да плаща.